петък, 31 януари 2014 г.

За "Еразъм", Криси, Лили, емоциите, преживяванията и хората през последните 4 месеца и половина


Датата е 16 септември 2013 година. След дълго чакане аз най-после съм тук, за да се впусна в едно приключение. Часът е към 11 и половина, а аз слизам от автобуса с куфар, сак и една чанта пред един от местните супермаркети тук в Одрин. Малко по-късно идва Лили, заедно с родителите си, за да ме вземат и да отидем в квартирата (която впрочем после сменихме с къща за Еразъм студенти). Така започна всичко. С Лили още първия ден се впуснахме в опознаване на града, в който щяхме да прекараме следващите 4 месеца и половина. Още си спомням как вървяхме пеша до центъра, за да не вземем нещо да се объркаме по тези автобуси. Спомням си с Лили първата вечер седяхме в квартирата, гледахме телевизия и белихме картофи. Обсъждахме страховете си. След това си легнахме, аз в моята стая, тя в стаята, с която щяха да спят с Криси. И аз по едно време се събудих изплашен. Изплашен, че отново може да се откажа от страх да поемам рискове и да се сблъсквам с предизвикателството. Спомням си, че Лили ме прегърна силно. Тогава знаех, че каквото и да се случи, Криси и Лили винаги ще бъдат до мен и ще ме подкрепям безапелационно, каквото и да се случи в следващите 4 месеца и половина.



Два дни по-късно пристигна и Криси, заедно с малката принцеса Радост и родителите й. Спомням си как ги чакахме на един светофар и дебнехме кога ли ще пристигне колата със старозагорска регистрация, за да можем да започнем да ръкомахаме и да ги отбием. Хах… Много забавна гледка бяхме. 


Ден по-късно започна и нашето приключение в университета. Или по-точно в Еразъм офиса тук в Одрин и горките служители тук съвсем съвсем новопостъпили, никой от тях не знае какво трябва да правя. Та ни се наложи да обясняваме де за какво иде реч. Не липсваха и нерви естествено. В петък същата седмица пък се нанесохме в новата къща. Аз сам в стая, Криси и Лили- двете заедно в стая. Още същия уикенд започнахме с опознавателните обиколки- всички само с една единствена карта за градския транспорт.

На следващата седмица започнаха и опитите ни да се запишем в университета (които завършиха успешно чак на третата седмица от пристигането ни; е, поне имахме възможността да влезем във всички лекции, за да видим какво е положението и евентуално да направим някакви промени в програмата ни).


С позволението за пребиваване в страната нямахме проблем. Не чакахме дълго. Само си спомням онзи емоционален момент, в който родителите на Криси ни оставиха тримата пред емниета (там, където трябваше да си подадем документите). Както бащата на Лили, така и бащата на Криси тръгнаха с една и съща заръка- да се грижа за момичетата. Е, ако някой от вас чете сега това се надявам, че успешно съм си свършил задачата. След като излязохме от емниета, знаех, че вече сме само тримата.

Благодарение на Мурат бей (счетоводителя на международния отдел) и неговия прятел Месут амджа (който и до ден днешен не знаем какво работи, само знаем, че е “uzman”- експерт в Ректората) успяхме да разгледаме Одрин- двете църкви тук, забележителностите покрай Марица и Тунджа, стария ректорат и всички други must to be visited места тук в старата столица на Османската империя.


В началото на октомври пък, заедно с ESN приятелите ни Енес и Мелик, имахме възможността да посетим и някои други места. Малко ми е тъжно, че някои неща се случиха и за съжаление се наложи лека полека да се наложи да се виждаме по-рядко.Пак по същото време, на гости ни беше и един мой приятел от Кайсери, на който мога да кажа, че съм благодарен затова, че ми отвори очите за някои неща.


В средата на октомври пък беше Курбан байрама и ние, точно като празнуващите празника, се завърнахме по родните земи за пръв път от пристигането ни. За самите нас, за родителите ни, за приятелите ни, беше много интересно равносметката, която сме си направили по време на първия месец от престоя ни в Турция. Едва ли някой от нас тримата се е оплакал от каквото и да е.

Всичко уж започвало след празника, така и ние се надявахме. Най-после имахме някаква академична атмосфера и първите ни срещи с колеги от няколко специалности и няколко курса, с някои, от които станахме ужасно близки, някои от тях пък вече имат място в моето сърце и са фактор в живота ми. Тук искам да благодаря на всички тях, с които сме се забавлявали, карали, мълчали, помагали, забавлявали и т.н. и т.н.- Пънар, Мустафа, Арда, Бетюл, Рабия, Мелек, Джихан, Йозге, Айджан, Мерве, както и специални благодарности на г-н Недялко Русков и доц. Татяна Чалъкова за безапелационната им подкрепа и упора по време на престоя ни тук! Благодаря ви на всички вас!






Към края на октомври беше и първото ни пътешествие. Истанбул. Град на мечти. „Ако светът беше една страна, то Истанбул щеше да е нейната столица” (Наполеон Бонапарт).
Де да можеше да говори този град, сигурно доста щеше да каже. Или пък да заплаче.
Бяхме на гости на нашите мили колеги Марина, Ива и Емо, които ни приютиха в тяхната уютна квартира в азиатската част на космополитния град, там някъде на 50-тата или 60-тата спирка с автобус 19F, който вземахме от пристанището в Кадъкьой. Заедно с тях в продължение на 4 дни разгледахме някои от най-популярните забележителности на Цариград- „Св. София”, Дворецът Топкапъ, Гюлхане, Султанахмет (е, джамията само отвън я разгледахме, но пак ще отидем), кулата „Галата” (и нея само отвън), разходихме се по булеварда „Истиклал”, стигнахме до Таксим, разгледахме египетския пазар, отидохме до Капалъ чаршъ (буквално затоврен, покрит пазар, който наистина беше затворен, когато отидохме, но такъв ни бил късметът), пихме чай, снимахме се със султански одежди, пътувахме с часове по големите и малките улички на Истанбул. Видях града в нова светлина, след като се бяхме скарали с него през 2012 година. Но и той душа носи, нека му е простено. Ей, колеги, благодаря ви още един път, че ни посрещнахте така топло и че ни подарихте едни уникални емоции и преживявания.









И вече беше ноември. Заедно с Криси, Лили и Мелик ходихме до Черкезкьой, където посетихме начално училище, прогимназия и гимназии, за да говорим с малчуганите и младежите какво всъщност е Еразъм и колко полезно е за всеки един от тях (посещението ни беше организирано в рамките на Erasmus Social Week на ESN Turkey). Срещнахме се с каймакама на Черкезкьой, участвахме в поход за опазване на околната среда, заедно с поне 300 деца от начални училища в града. Привечер пък се включихме в курс по ебру, където направих и първото си произведение. Благодарности на Гюркан Саръдаш и Гюлю Полатджан за прекрасното прекарване на онзи ден.






В края на месеца пък, предприех едно пътешествие. Всъщност аз отдавна бях тръгнал към себе си, просто имаше някои въпроси, на които исках да си отговоря. И отидох. Отидох в Кайсери, за да получа някои отговори. Както вече съм ви разказвал, Кайсери за мен е много специално място (или поне беше). Там започна всичко свързано с любовта ми към турския език, култура, традиции, хора. Е, пътуването ми там не протече точно по начина, по който исках да протече и въпреки че не получих отговор на най-важния въпрос, с който отидох там, всъщност получих други въпроси и други отговори, които ми отвориха очите за някои неща. Благодаря на Гизем и цялото й семейство за топлото посрещане, на Ибрахим, Бурак, Серген, Махмут срещите ни, на Мехмет и Нурие, както и на Фуркан. Те ще разберат защо. Е, не мога да скрия, че съм малко разочарован, но все пак това е животът. Спомням си само сутринта на 3 декември на летището в Кайсери. Криси пък си спомня останалата част от деня. Благодаря ти Криси, че беше до мен тогава.




Вече е декември. Мисълта да остана тук още няколко месеца вече ме беше обзела и търсех всякакви варианти, за да мога да остана тук в Одрин, тук в Турция. Междувременно в живота ми започнаха да настъпват промени. С всеки изминал ден хората в моя живот започнаха да се пречупват през погледа ми. Започнах да откривам нови черти от характерите им. Започнах да откривам нови черти от характера си. Започнах да чувствам неща, които дълго съм потискал в себе си. Умишлено като че ли. Не бях на себе си. И все още не съм. Но времето, уважаеми читатели, не е най-важният фактор. Най-важният фактор е душата. Когато тя кърви и страда, колкото и време да мине, тя може да не се излекува.

Декември. Месецът, в който с нетърпение очаквам коледните празници, тогава, когато всичко е живо някак си, без значение времето навън. Като казах времето, се сетих за една домашна, която писахме тук по повод най-любимия ни сезон. И точно тогава аз реших да подходя някак си по-философски към тази домашна. „Без значение какъв е сезонът навън, най-важният сезон е онзи, който се намира вътре в човека. Въпреки че времето навън е слънчево, в душата на човека може да има много бури и точно обратното- навън времето може да е студено, а вътре в човекът да гори огън. Времето наистина не е важно. Важно е с кого споделяш своя сезон. Трябва да даваме на всички от нашия огън, тогава и ние ще получим топлина. За да ни се доверят на нас и ние трябва да се доверим. Трябва да споделяме. Дори и най-личните си моменти, когато плачем. Трябва да споделяме сълзите си. Не трябва да чакаме фойерверки и специални дни. Трябва да мислим за хората, които обичаме. Тогава ще разберем, че не е нужно да се случва нещо голямо, за да бъде специален денят. Любов. Това е сезонът”. Рано е за есен.
През декември, заедно с колегите тук от Тракийския университет в Одрин, по инициатива на доц. Чалъкова (от Шуменския университет) организирахме празник не преводача, където направихме и презентация за сърцето. Трудно да направя тази диференциация, която я има на турски език с няколкото им думи за сърце. Тогава някак си не я възприех тази презентация на сериозно, въпреки че точно в този момент осъзнавам много неща. И мисля върху тях.


Коледата ми протече скромно. Най-важното нещо е, че бях със семейството си. Безкрайно съм им благодарен за всичко, което правят за мен. Обичам ви. Някой ден ще ви накарам да се чувствате горди с мен. Обещавам. Вие само ме обичайте такъв, какъвто съм и ме подкрепяйте. Не веднъж съм казвал на моите приятели, че преди отношенията родител-дете и брат-сестра, ние с вас сме приятели, което е най-важното и вие го знаете.

И така се изтърколи цяла една година. Цели 365 дни и отново беше 31 декември. Денят, в който от няколко години насам ме кара много да мисля. Не пропуснах и този път. Въпреки че бяхме много хора, бях сам. Да, знам, те всички бяха тук, но нали знаете, че на вас понякога ви се иска един човек. И не човек, който да бъде с вас само тялом, а човек, който да бъде с вас и духом. Странна беше нощта на нова година. Най-странната в цялото ми съществуване досега. 

2014. Новата надежда, новите летви за прескачане, новите цели, новото. Така и започна. Започна със страх. Или по-скоро с преодоляването на един такъв. Да, преодолях го може би, но това не ми даде мира. Има една турска песен (която впрочем нека си пусна, докато пиша тези редове), в която се пее „Изтрий изцяло всичко, понякога трябва да се започне отначало, трябва животът да се „занули”. Изтрий изцяло всичко, трябва да се обича и да се забравя всичко”. Да говорих. За пръв път говорих. И си мислих, че „занулих” всичко. Занулих го да, но само в момента, в който реших да дам зелена светлина до най-дълбоките кътчета на душата си. И всичко се промени. „Различни сме, както в профил, така и в анфас”.


Академичният живот. Сравнително приличен, различен от нашия. И съвършен, и с кусури. Аз дадох най-доброто от себе си, но сякаш не съм дал всичко.

Не бях готов. Умът ми не можеше да го побере. Така трябваше да се случи.


Понякога е нужна повечко смелост. Повечко смелост да признаеш пред себе си що за човек си и какво искаш. Смелост, за да живееш живота си по начина, по който ти искаш, а не по който другите очакват от теб. Много е трудно да робуваш в едно общество, в което има „норми на поведение”, ако въобще на тесногръдието може да се каже някаква норма.
Много ми липсват някои неща. Дали това са чувства, които може би отдавна не съм изпитвал или са по-скоро някакви чувства, които са ми напълно непонятни- това е въпрос, чийто отговор се опитвам да намеря в последния един месец. За съжаление обаче, да го откриеш се оказва нещо много трудно, поне за мен. Знам само, че ми липсва някакво чувство. И пишейки тези редове, сякаш осъзнавам какво чувство точно ми липсва- чувството да знаеш, че някой напълно те разбира, не те съди, обича те такъв, какъвто си и каквото и да се случи, знаеш, че можеш да разчиташ на този човек безапелационно, дори това да означава да му изпълниш някаква прищявка.


Днес е 31 януари 2014 година. При едни други обстоятелства днес трябваше да съм си стегнал багажа и най-вероятно вече да съм си вкъщи, в Хасково, където да си давам една равносметка и да тъжа. Не че не тъжа и сега де, просто тъгата е различна.

Четири месеца и половина. Точно толкова.  

Декорът е същият. Героите се променят.

Лили след няколко часа тръгва. С Криси оставаме още 4 месеца и половина.

Момичета, това бяха най-прекрасните 4 месеца в моя живот. С най-голямо удоволствие ще прекарам наново цялото това време с вас, без да променям абсолютно нищо. Ще се смеем, ще плачем, ще се караме колко червен пипер трябва да се сложи в манджата. Ще идвам всяка сутрин и ще ви се изнервям как не сте се оправили още, а ние закъсняваме за лекции. Ще ми липсва тримата да си говорим до посред нощ долу в кухнята. Ще ми липсва да събираме заспалите погледи на хората от автобуса, докато се смеем с пълно гърло на най-голямата простотии. Ще ми липсва да ходим всеки петък до пазара и да си купуваме някакви простотии. Ще ми липсват безцелните разходки по центъра и по магазините. Ще ми липсва тримата да сядаме на Meydan café и да си говорим, дори и тримата да сме с телефон в ръка. Ще ми липсва да се гоним с въртящи се столове в конферентната зала и пързалянето с дюшек по стълбите. 


Благодаря ви момичета, че ме обичате такъв, какъвто съм. Аз не съм перфектен, никога няма и да бъда. Благодаря ви, че споделяхте с мен всички мои чувства, дори и да не ви беше приятно. Благодаря ви, че бяхме до мен, когато бях щастлив, когато бях тъжен, когато бях ядосан. Благодаря ви, че не се отказахте нито за миг. Каквото и да се случи, дори и да стане така, че да не си говорим повече някой ден, искам да ви кажа, че аз си оставам Наско, онази откачалка, със странния характер, чувства и емоции, който ще ви обича. Ще ви обича винаги. Благодаря и на другите две съквартирантки- Сезен и Сюзген за емоциите.

Лилси, благодаря ти за всичко през последните четири месеца и половина. Ти тръгваш днес, но знаеш, че винаги си в сърцата на мен и Кристина. И винаги така ще бъде. Ще ми липсваш. Обичам те, приятелко. Ти си адския маниак. 

Крисе, благодаря ти за всичко през последните четири месеца и половина. Ние оставаме. Знаеш, че понякога съм с труден характер. Оставаме двамата. Каквото и да се случи, моля те продължавай да бъдеш с мен, както аз винаги ще бъде с теб. Обичам те.

Декорът е същият. Героите се променят. Днес е 31 януари 2014 година. Краят и началото на една приказка. Продължението на един път.



Днес затварям една изписана страница, за да мога утре да отворя нова и да започна да пиша историята си.



فم