От доста дълго време се каня да седна да попиша малко в своя блог. Да попиша за това, което мисля, чувствам. През деня хиляди мисли минават през главата ми и все ми се иска да успея да ги синтезирам някак си, за да успея да разбера първо себе си, а и може би тайничко се надявам, че някой друг също ще ме разбере.
Доста време живея в Турция. Тези почти 9 месеца са най-емоциолно наситените девет месеца през живота ми. В предишните ми две публикации бях разказал за това как се чувствам тук.
Какво е да си турчин? Винаги съм си задавал този въпрос. Съвременната република, изградена благодарение на революциите на Мустафа Кемал Ататюрк, е държава, чиято територия е разположена в Азия и една малка част на територията на Балканския полуостров. Населението е близо 75 млн. души, столица е Анкара, най-голям град е Истанбул, президент е Абдуллах Гюл, министър-председател е Реджеп Таийп Ердоган, населението изповядва исляма. В Турция турзмът е развит- всички са чували за големите курорти като Кушадасъ, Мармарис, Бодрум. По нашите ширини, а и не само, всеки знае за Капалъ чаршъ, всеки е ял баклава, локум и дюнер. В учебниците ни по история, писани предимно по времето на комунизма, със съвсем леки промени (от рода на иго, присъствие, управление и т.н.), изучаваме Османската империя, чиито наследници са днешните турци. А кои са всъщност съвременните турци? Съвременните турци за мен са хора, които страшно много се стараят да приличат на западните, но в същото време софтуерът, т.е. мирогледът им е ограничен до такава степен, че по-скоро може да се твърди, че все още са ориенталци, отколкото европейци. Турският народ е ревнив, тънкообиден и създава едно много погрешно първо впечатление. Радвам се, че имах възможността да поживея малко повече в Турция, за да успея да разбера нравите им, защото тези неща по учебниците не ги пишат, а аз все пак съм един бъдещ тюрколог.
Нека писаното в тези редове не изглежда като обида, груба нападка или умишлено оклеветяване, напротив, на мен ми трябвапе доста време, докато открия самият аз тези неща, а и отдавна ми се иска да ги споделя. Въпреки че е обобщено, естествено, всяко нещо си има своите изключения. Написаното от мен е продиктувано от болка и разочарование. Приемете го като едно душевно излияние. Не отричам в никакъв случай добрите черти на южните ни съседи, които са страшно много.
Какво е да си мъж в Турция? На първо място, ако не си женен, то ти задължително имаш неистовото желлание да правиш любов с всяко същество от другия пол (пък и не само). Ако си нямаш половинка, то това най-вероятно е продиктувано от предишната ти "връзка", която е шриключила толкова тежко, че ти все още не можеш да я забравиш. В главата ти има само секс, секс, секс и ти не искаш нова връзка. Може би нещо за една вечер. Ако може за един час е още по-добре. Ти си абсолютно ревнив към всяко едно момиче, на което си хвърлил поглед и си готов да скочиш на бой, ако някой друг реши да я заговори. Естествено сценарият за вашето съвместно бъдеще е само в главата ти. Турчинът може да те заобича без дори да те е виждал. Все пак има цел в главата си. На турския тя е с две букви. Е, не може да се отрече, че ги бива във флирта, въпреки че е повърхностен.
Какво е да си жена в Турция? Като цяло нямаш много право на глас. Религията и държаватаа дават повече права на мъжете и ти си нещото, което трябва да се възпроизведе и да се грижи за семейното огнище. Изключително популярна е професията "ev kadını"- домакиня. Туркинята е много по-ревнива от турчина, въпреки че не го показва толкова, колкото него.
Турчинът обожава драмата. В сериалите задължително трябва да има изнасилване, изневяра и т.н.- нещо, което по принцип уж Свещения Коран го отрича. Музиката на турците е пълна с драматика. Идва ти да се разплачеш почти на всеки куплет. Или пък да се самоубиеш. Ритуално. Отделно на това, ако хвърлиш поглед върху съвременното турско кино, то задължително жена умира в края на филма. И то много драматично.
От всичко, което съм изпатил досега, едно мога да кажа- стой далеч.
Тъжно е да ти се случват гадни неща в живота. Много често след това
ти трябват дни, седмици, месеци, че дори и години, за да преминеш през
онова душевно състояние, което потиска всичките ти емоции, не ти дава
право да бъдеш себе си и да се занимаваш с нещата, които преди това са
ти доставяли удоволствие.
Е, при мен минаха вече почти 5 месеца,
през които ми се налагаше да минавам през състояния, непознати за мен по
какъвто и да било начин, да изпитвам чувства, които дори и не съм
подозирал, че човек е в състояние да изпитва.
Именно, когато човек
минава през тежък период разбира всъщност кой е до него. Не кой го
разбира, защото никой не е длъжен да те разбира, а ти трябва да си такъв
майстор на словото, за да успееш да облечеш в думи мислите и емоциите
си. Ти си сам. Няма никой. И наистина е най-доброто нещо, което можеш да
направиш е просто да свикнеш с това да бъдеш напълно достатъчен на себе
си, когато си само със себе си. В предишни мои публикации съм
благодарил на хора, които са били до мен. В момента не е нужно да
изброявам имена. Всички, които са се докоснали до моята история и до
моята "драма", съм им го казвал в лицето и те са напълно наясно, че както
аз мога да разичтам на тях, така и те могат да разчитат на мен. И съм го
показвал. За пореден път, наистина за пореден и не за последен искам да
кажа колко много съм благодарен на семейството си за абсолютно всички
неща, които са правили за мен, да благодаря на родителите си за
безсънните нощи, в които сме водили дълги разговори. И съм им страшно
признателен- крушата не пада по далече от дървото.
Важно е да се
знае, че не винаги хората, които са с нас, са били правилните
хора. Поредните събития в моя живот ме учат на това, че никой не е
такъв, за какъвто се представя, а ние понякога до такава степен
идеализираме образите на т.нар. приятели, че много често оставаме слепи
за истинската същност на човека срещу нас. И много боли, когато си
отвориш очите. Почваш да си задаваш въпроси и се чудиш как наистина е
възможно да допуснеш някого толкова много до себе си и до
най-съкровените кътчета на душата си, с надеждата, че той няма да те
нарани, а в същото време именно точно онзи някой просто се е възползвал
от ситуацията. Преди време майка ми ми беше казала нещо, което нейният
баща (мир на праха му) й е казвал преди години: "Приятелите всъщност са
хора с успоредни интереси." Преди години, когато тя ми го беше казвала
аз някак си все още вярвах в чистотата и искреността на този прескъп
подарък , наречен "приятелство". Много вода изтече оттогава, много
времена и хора се смениха, много хора са ме разочаровали, много хора съм
разочаровал и аз може би, защото за да плеснеш са нужни две ръце. Но
идва моментът, в който човек трябва да помъдрее. И обикновено човек
помъдрява именно след едни тежки житейски ситуации и разочарования. Е,
мисля, че именно онова най-голямо разочарование (до този момент) вече
дойде. Всъщнст не дойде, то по-скоро вече си отива. Да си предаден. И то не от кого да е, а именно от онези твои приятели, които дори семейството ти ги приема като деца. Но човек не трябва да забравя, че преди всичко и всички най-важният е именно той.
Вярно е, боли, но като всяка болка и тя преминава- рано или късно. Разбираш, че никого не го е интересувало колко си страдал, колко нощи не си спал, колко ти е било трудно дори да станеш от леглото и да свършиш най-обикновените неща от ежедневието. Почини си. Събери сили и продължи напред. Приемаш фактите и толкова. Яд те е само за похабеното време. Внимавай също как използваш думите "благодаря", "извинявай" и "обичам те". Понякога зад тях стои много дълбок смисъл, стоят и много чувства, стои една изстрадана история. След време обаче те стават просто думи- дори и отпечатани някъде, вече нямат стойност. "Благодаря" е вече само гравирано минало, без абсолютно нищо друго.
И като за финал: поздравявам те за добрата игра. Наистина си играч. Дори и мен успя да изиграеш. Ти знаеш за какво говоря. Лек път.
