сряда, 15 април 2015 г.

За мелодията...


Ден денувам- кътища потайни
Нощ нощувам- пътища безкрайни….

Музика. Влюбвали ли сте се някога в музика? Сигурен съм, че всеки има онази своя мелодия, която гъделичка всяка една клетка на нашето тяло и ни кара да настръхнем. В днешно време имаме толкова много музика, толкова много мелодии, и всичко е достъпно. Тя е в джоба ни, в ушите ни, приветства ни от всеки ресторант, бакалия, бутик, автобус... Буквално, тя те залива. Лее се. Хората припяват, подсвиркват… Даваш си такт дори и от разнебитения двигател на някой стар „рейс” на градския транспорт. А палитрата- неописуема. Странно ми е как хората са разделили музиката по жанрове- тя всяка една песен, всяка една мелодия е толкова уникална (с някои изключения), че да сложиш етикет и да я групираш, ми е дори понякога доста странно. Да, не съм специалист и не разбирам. Но музиката е изкуство. А от моята скъпа учителка по изобразително изкуство в гимназията- Димитрина Бъчварова- съм научил, че на изкуството се наслаждаваш, без да се опитваш да му слагаш етикети, да го интерпретираш, да го коментираш, а просто- да се любуваш на таланта на човек, който създава нещо толкова прекрасно.

Сега си представете, че музиката е една душа. Знаеш, че я има. Усещаш я, но не можеш да я докоснеш. Тя е онази есенция от човешкото съществуване. Всеки я интерпретира по различен начин. За християните тя изразява земната същност, докато човек е още на земята и нея могат да я видят само ангелите, светците и Бога. Ислямът я интерпретира като една от най-големите тайни, създадени от Бога. Древните гърци й дават „цветна опаковка”- свързана с интелекта, емоциите и апетитите, които произхождат от тялото. Без значение кой  и с какви думи ще я опише- всеки знае, че това е нещо неописуемо. Знаеш, че е вътре в теб и знаеш, че до сетния ти миг (а и след това), душата ти е с теб. Тя се преражда и идва отново на този свят, за да изпълни своите мисии и да „еволюира”. Миналата година имах възможността да се срещна с един много интересен човек, който ми помогна да превъзмогна един етап от живота си. Не я познавах лично. Майка ми я познаваше. За нея в този живот няма нищо случайно. Дори и нашата уж случайна среща, всъщност е плод на виковете на душата ми. Когато се срещнах с нея за пръв път, тя ми говореше на език, който не разбирах. Тя ми говореше на езика на душата. Беше ми много странно отначало, докато тя ми обясняваше, че душата всъщност е онази, която избира земното си превъплъщение (тялото и човека), че тя избира кои да бъдат твоите родители, че тя се преражда отново и отново, докато постигне пълно съвършенство. И при всяко едно прераждане, тя се връща на този свят, за да изпълни един предизвикателство, така да кажем, да мине в следващото ниво, където започва да излъчва нови вибрации. Колкото и абсурдно да прозвучи, именно след срещите ми с тази жена, успях да почвам да усещам душата си. Сякаш до тогава тя беше заключена. Това, че я усещам, естествено в никакъв случай не означава, че я разбирам. Напротив- и тя ми говори на различен език. Почнах да си задавам въпросите- къде е душата? Къде отива, когато умра и къде изчаква докато се върне обратно? Веднага ли след като човек умре, душата му се преражда в ново тяло? И всъщност тялото ли е ново или душата? Как се ражда душата? Най-вероятно няма да открия отговорите на тези въпроси, но ми е приятно да си ги задавам от време на време и да си оставя съзнанието да ги човърка.

Сега си представете, че душата е музика. Свири абсолютно всичко. Знае всички инструменти. Може да пее на всички езици- било то акапела, с оркестър или други възможни варианти. Пеете си двамата с нея. Но всъщност двама ли сте или винаги е била само една? Какво всъщност ти диктува как да се чувстваш и какво да пееш? Съзнанието ти? Нали е част от душата ти… А тогава какво е? Много, много въпроси и много малко отговори. И може би така е по-добре.

Затвори очи. Представи си онази мелодия, която всеки път те понася в небесата и ти лежиш на облак… Носиш се над градове, континенти и дори между светове. Изведнъж усещаш нещо. Бъркаш ли се? Измежду всички облаци, всички светове и всички мелодии, се откроява една. И тази мелодия е същата, която тананика твоята душа. Добре де, наистина ли е вярно клишето, че с най-близкия ни човек споделяме една душа, а тя е просто в две тела? Да… Чух я наистина. Усетих я до себе си. Усетих още една душа или напротив- усетих я като една. Пееш. Радваш се. Поддържаш пламъка…. И в следващия момент- чуваш един различен акорд. Приземяваш се. Приземяваш се. Чуваш отново същата тази мелодия. Понасяш отново. Чуваш втори различен акорд. Падаш. Пак я чуваш. Пак тръгваш… А докога? Душата душа има ли? Не се изморява? Тогава пак си даваш сметка- душата е една единствена. Ти си едно цяло, а не половина, която търси другата си част. Колкото и да търсиш същата мелодия- уви. Това е изкуство. Трябва да му се наслаждаваш, защото всичко е уникално. Както и твоята мелодия. Твоят такт.  

Ти си на земята. Почваш да се чудиш коя е твоята мелодия. На какво свири? Пее ли? Почваш да търсиш. Да задаваш въпроси. За себе си и за онази другата мелодия. Тя къде е? Ти знаеш къде е. Искаш ли да си акомпанираш с нея? Да, искам. Но тя не иска. Тя търси друго. Тази другата мелодия търси публика. Другата мелодия иска полифония. Другата мелодия търси други инструменти, други изпълнители. Търси други солисти. Иска само вокал може би. Другата мелодия не иска твоята. И изведнъж душата ти минава в минорните гами. Свири тъжни мелодии. Издиша. Скърца. Нещо не е наред. Почваш да търсиш. Да композираш наново. Да търсиш нови ноти, нови пиеси, нови интерпретации. Пробваш нови октави. Сменяш оркестъра. Малко си соло, после си в камерен състав, минаваш на оркестър и пак си сам. Пискащ звук. Като от машина, която ти следи жизнените показатели, а тях вече ги няма. Права линия. Дразнещ звук. Тишина…

Изведнъж започва отново. Било е антракт. Разбираш, че мелодията не е просто мелодия. Тя е симфония. Тя е нещо, което никога не спира. Свири, душа. Всичко по мен настръхва. Пак политам, но не спирам да си задавам въпроси. Много, много въпроси. И изниква един нов, който не ми да дава мира. Добре де, ако другата мелодия беше казала да?

Ти мисли. Тържествената част на симфонията започва...


петък, 13 март 2015 г.

За доброто, любовта, нейната липса, него, нея, тях, музиката и миналото


Паля цигара в детската стая у дома. Докато дърпам от нея, погледът ми се спира върху библиотеката там. Сред книгите забелязвам дневници. Онези дневници, които изписвах с идеи, предложения, имена, номера, стихове и какво ли още не, докато бях в гимназията. Уау- доста съм писал! Имаше даже един период, в който получавах нещо като подигравки от съученици, когато се понеса по коридорите на Езиковата, с дневник под ръка. Знае ли човек кога ще му дойде някаква идея на ум?!? А ние не искаме добрите идеи да отидат на вятъра, нали? Чета си дневните редове, които съм подготвял, когато председателствах Ученическия съвет! Беше много отговорно или поне аз го бях приел на сериозно. Нямам идея как стоят нещата в момента, а и не е редно да ме интересува. Мина много време от тогава. Продължавам да разгръщам страниците- виждам записки от младежки проекти, от срещи и кръгли маси, виждам пожелания от Василена, рисунка от Луиза, стихове от и за хора, които вече не са в живота ми. Виждам свой портрет, направен набързо от Цвета, която ужасно много ми липсва. Виждам естествено и уроци по география, математика, английски, философия…. От всичко.

Вниманието ми е приковано от нещо, което съм писал по повод един дебат за доброволчеството в България. Още си спомням онази февруарска сутрин на 10-ти, в която заедно с Дидка, Гери, леля й Краси и майката на Дидка потеглихме за София, а след това щях да пътувам за Италия. Датите съвпадаха с Деня на влюбените, но уви, някак си, не че не искам да осиновя този празник, просто нещата не ми се получават… Зачитам: „Ние знаем, ч с нашия доброволен труд н можем да променим целия свят, но можем да променим света на едно дете. А знае ли се дали това дете утре няма да промени целия свят към по-добро? Ние вярваме в доброто както у младите в България, така у останала част от обществото. А една от основните мисии на човека според мен, е постигането на духовна извисеност. Тя не е цел, а пътуване, и не достигането до нея ни прави победители, а пътят, по който сме минали и сме оставили трайни следи. Доброволчеството е първокласен път, който вдъхновява хората да правят добро. Истината за човека лежи не във властта и силата, а в способността му да трогва и да се трогва, да обича и да бъде обичан, да се извисява, докато прави добро.”

Виждам още какво ли не- сметки от фашинги, хелоуини, почиствания и т.н. и т.н…. И пак си казвам: „Уау, бе!” Толкова много емоции, толкова много мастило, толкова много листи, толкова много хора, толкова много време. Сякаш беше вчера. А не е така.

Отново съм в последната фаза- няколко месеца и ще бъда бакалавър по тюркология. Уау! Кога минаха 4 години? Започвам да се чудя дали животът ми е станал монотонен или пък просто съм на следващо ниво и нещата ми се получават малко по-добре? Или по-скоро- те случват ли ми се въобще?

Повече от половин година откакто съм се изключил от социалната мрежа. Седмица без телефон. Или по-скоро без контакти. Уау! Добре, че се случва понякога така, че да си събера малко мислите и да попиша (не че някой го чете). Лежа си. Мисля си. Пуша. Ям. Лежа и мисля. Пак пуша и пак мисля. Ама нищо не измислям. Ало, къде сте емоции? Да има ви, но защо не сте объркани? Винаги сте били объркани, какво ви се случва сега? Празнота и пустош. Свършва ли човек? Свършва ли, за да се изпълни отново или…? Нищо, а в същото време всичко. Ставаш, пътуваш, живееш, дишаш, ядосваш се, смееш се, забавляваш се, влюбваш се, прибираш се, ядеш, лягаш, спиш сънуваш. А, да- влюбваш се, ама май пак не в когото трябва. Докога? Слушам си пак Cem Adrian и прекрасните му песни, които са винаги до мен и в които има толкова много чувства. Цъкам си на риплей “Tek kişilik aşk”. И той ми пее на турски: „Може би трябваше да замълча, но аз трябваше да говоря, трябваше да разкажа всичко …/ опитах се да спра тази любов, тази солова любов…/ и виж, все още боли разбитото ми сърце…”


Толкова ли се е материализирал светът? Или аз искам много. Аз искам една душа. Душа с красива мелодия. Душа на ангел и понякога демон. Искам поглед, който те разбира и който разбираш. Искам усмивка, която грее повече от слънцето. Искам детайл, а не пейзаж, дори понякога само емоция, без разум. Искам. Седиш и чакаш, чакаш, чакаш, чакаш, а времето минава, минава, минава… И нищо не се случва. Уж правиш нещо, а всъщност нищо. Нищо е до момента, в който ще се намери някой, за да осмисли всичко това, което правиш. Тишина. Само стрелките на часовника я пронизват. Мрак. Единствено огънчето на цигарата я плаши. Пулс. Сън ли е или е най-големият кошмар, който изживяваме? Дим. Пулс. Мелодия. Душа. Фас…

понеделник, 5 януари 2015 г.

За идеалите и новата година

Задавали ли сте си въпроса кога трябва да излезем от онзи имагинерен свят, в който градим градове от злато, къщи от платина с прозорци от диаманти и покрив от рубин? А осъзнаваме ли, че всъщност сме в големия сив и скучен град, с ошарени от графити сгради и стара дървена дограма?

Година по-късно, точно една, без нито един ден повече или по-малко, лежа в леглото, пишейки тези редове и си мисля... Мисля си за предишните 365 дни, в който се смях, плаках, падах и ставах, пак падах и пак ставах, бях и все още съм. А и ще бъда.

Единствено отново не успях да преодолея пътя. Да си на много места, а да си никъде. Да имаш много къщи, а сърцето ти винаги да си е у онзи дом, където са ти най-ценните хора- семейството.

Днес ходих у баба. С нея се виждаме много рядко, но всеки път, когато съм си у дома, дори да е за час, намирам време, за да отида и да я поздравя. Да й кажа, че много я обичам. Баба е на 83 години. Един от най-аристократичните хора, които познавам. След кончината на двамата ми дядовци и другата ми баба, които ужасно много ми липсват, майката на майка ми остана единствения жив от родителите на родителите ми. Баба ме чака от Коледа. Скътала е някой лев и иска да ми го даде. И тя ме чакаше. Не беше заради парите, беше затова да ме види. Беше затова да я видя и аз. Толкова е тъжно да виждаш как един човек догаря като жар, но все още има едно пламъче, което гори силно. И още влизайки в стаята, от която не е излизала с години, защото не може да върви, видях онзи пламък, който сякаш още по-силно започна да гори. Видях очите й- прозорец към душата й. Видях как грейна усмивката й, когато ме видя. Баба живее в един друг свят- свят, в който тя е млад човек, в който няма проблеми, а изпитва всички онези младежки емоции. Да, останали са от онова време, но тя е чиста. С години не е излиза от вкъщи, не е виждала нито Монумента на Св. Богородица, нито камбанарията, нито вече ремонтирания център на града, в който е родена, израснала, работила. В нейното съзнание живеят само красивите спомени от отминалите години, в които под ръка с дядо ми са ходили на концерти и театри. Баба е родена през 1931 година. Като малка е живяла в малка къща на ъгъла на Дунав и Георги Кирков, където сега има един много голям жилищен блок. В махалата е имало предимно турчета, та оттам знае турски език, който между другото все още помни и дори си говорим. Има една сестра, Дафина, която живее в София. После баба се е срещнала с дядо и са направили семейство. През целия си живот баба е била акушерка в хасковското АГО. Искала е да учи медицина и е била приета, но заради семейството, е преценила, че акушерството ще е най-подходящо. Не съм чул човек да каже лоша дума за баба ми по повод професията й. Била е толкова амбициозна и добра в това, което върши, че неведнъж е изнасяла доклади и лекции пред млади колежки в Пловдивския медицински университет. Чувал съм да казват: "Когато се извиеше снагата й и затракваха токчетата й из родилното отделение, всички ставахме и козирувахме пред акушерката Данчева". В ръцете и са проплакали наистина хиляди бебета в Хасково, в това число братовчедите ми, та дори и когато е била пенсионера е дошла на раждането на сестра ми и мен, за да ни върже пъповете. През цялото време е била домакиня, майка, съпруга, обществено ангажирана личност. Била е еманципацията в целия й блясък. Пяла е 35 години в хор "Родна песен", почетен кръводарител на БЧК, но преди всичко човек. Наред с професията си, баба ми не е спирала да пише стихотворения. Тази вечер, въпреки типичните привички на всички възрастни хора, тя ме погледна в очите и започна:

Сред къдравия дим на запалена цигара
Зърнах образа любим, дрънна моята китара...
Със стихове украсих чудното видение
Венец от тях му свих с любовно озарение...
Пушех идеализъм, упойващ се от мечти
Пламвах в романтизъм, задавен от мечти...
Но стана вече фас луксозната цигара
Захвърлих я тогаз, млъкна моята китара...

И след няма и секуда продължи:

Седя в креслото, пиша унесен
Чувам на перото мелодичната песен
Нижат се редовете върху розовия лист
Писмото се кове от младия идеалист
Песента на перото е вълшебно изкуство
Дали е писмото плода на чувство
В розовия плик има нещо скрито
Рожбата на изблик в него е разкрито
Затваря се писмото в любовен лазур
Че текстът на писмото, ще роди Амур!

Подпис: Станиола Данчевска

Намислил съм си нещо. А щом вече я има идеята в главата ми, има и нейното осъществяване. Обичам те, Бабо!

Снощи имах един от най-странните сънища. От онези, от които се събуждаш със сълзи на очите си. Сънят беше всичките ми мечти събрани в едно. Живеех в Истанбул. Живеех в Истнабул с цялото си семейство. Бяхме излезли на разходка с цялото ми семейство из естествено напълно непознат за мен квартал. Но сякаш не беше 2015 година, а беше много по-рано. Аз бях на 22, сестра ми на 24 години. Бях сърдит за нещо, не си спомням за какво и се бях скарал с мама, тати и кака. Вървяхме и аз си мърморих нещо. Обувките ми бяха скъсани. Тогава мама влезе в един магазин и сигурно с последните си пари ми купи едни красиви сини обувки, от плат. През цялото време вървяхме пеша... Когато се прибрахме вкъщи вдигнах очи и видях, че по време на тази разходка мама беше станала по-млада. Косите й бяха дълги, а те никога не са били. По лицето й нямаше грам умора. Тя беше много щастлива. Татко също беше много млад. Все едно бяха с по 20 години по-млади, а аз и кака си бяхме на 22 и 24. Седнахме да си говорим с мама в една стая, в която на две съседни стени имаше прозорци и светлината озаряваше дългите коси на мама... Погледнах надолу и видях, че красивите ми обувки са се скъсали... Чисто новите ми обувчици се бяха скъсали. Обърнах се към мама и видях да ми дава последните си пари, за да не ходя бос. Тогава се приближих към нея, целунах й ръцете и й казах: "Мамо, толкова много те обичам."

Знаете ли, имам най-прекрасното семейство на света!!! И отново искам да използвам своя блог, за да засвидетелствам благодарността си към тях, че са ме отгледали и възпитали такъв, какъвто съм. Искам да им кажа колко много ги обичам и че не искам да търсят каквато и да било вина в тях за абсолютно нищо! Вие сте най-прекрасните хора, с които имам възможността да съществувам на една планета.

Празниците свършиха. С тях и улиците на Хасково опустяха. Когато излезеш навън, чуваш само как южняка свири в ушите ти топла зимна песен. Всички се разотидоха. Приятелите, които останаха до мен през всички трудни периоди, един по един започнаха да се връщат към ангажиментите си. Беше толкова празнично всичко. Сестра ми днес замина за София. Тати беше на работа. Аз и мама гледахме филм... Нещо, което отдавна не сме правили, а може би скоро няма и да направим. Градът се изпразва. От къщата един по един се връщаме към старото си ежедневие, в което се борим с живота. Мама утре е на работа. С тати сме вкъщи. Във вторник и аз си отивам... Поемам на път отново. Някъде там- между Хасково и София. Но тръгвам, за да се върна. След няколко месеца по Великден, когато отново ще прекарам няколко дни в мечтите си, когато сме цялото ми семейство, всички (макар и малко на брой) истински приятели, Монумента, камбанарията и часовника на общината... Две седмици наистина минаха като миг, който не беше достатъчен да подаря всичките си положителни емоции на хората около мен. Бяха крайно недостатъчни да се разтъжа с мама, тати и кака... А сега отново ще чакам и ще броя дните, когато душа и сърце ще бъдат заедно на едно място.

Бъдете здрави през 2015 година и обичайте най-близките си! Те са ни много по-ценни от всички блага на този свят взети заедно...

На себе си желая кураж, който да ми помага да преодолявам тежките моменти, късмет, който да е с мен, когато ми потрябва, успешно завършване на нещо старо и попътен вятър към новите върхове. От любовта се отказах още миналата година....

Свят, готви се... Идвам!

А идеалът ли? Вие ме разбрахте...