понеделник, 5 януари 2015 г.

За идеалите и новата година

Задавали ли сте си въпроса кога трябва да излезем от онзи имагинерен свят, в който градим градове от злато, къщи от платина с прозорци от диаманти и покрив от рубин? А осъзнаваме ли, че всъщност сме в големия сив и скучен град, с ошарени от графити сгради и стара дървена дограма?

Година по-късно, точно една, без нито един ден повече или по-малко, лежа в леглото, пишейки тези редове и си мисля... Мисля си за предишните 365 дни, в който се смях, плаках, падах и ставах, пак падах и пак ставах, бях и все още съм. А и ще бъда.

Единствено отново не успях да преодолея пътя. Да си на много места, а да си никъде. Да имаш много къщи, а сърцето ти винаги да си е у онзи дом, където са ти най-ценните хора- семейството.

Днес ходих у баба. С нея се виждаме много рядко, но всеки път, когато съм си у дома, дори да е за час, намирам време, за да отида и да я поздравя. Да й кажа, че много я обичам. Баба е на 83 години. Един от най-аристократичните хора, които познавам. След кончината на двамата ми дядовци и другата ми баба, които ужасно много ми липсват, майката на майка ми остана единствения жив от родителите на родителите ми. Баба ме чака от Коледа. Скътала е някой лев и иска да ми го даде. И тя ме чакаше. Не беше заради парите, беше затова да ме види. Беше затова да я видя и аз. Толкова е тъжно да виждаш как един човек догаря като жар, но все още има едно пламъче, което гори силно. И още влизайки в стаята, от която не е излизала с години, защото не може да върви, видях онзи пламък, който сякаш още по-силно започна да гори. Видях очите й- прозорец към душата й. Видях как грейна усмивката й, когато ме видя. Баба живее в един друг свят- свят, в който тя е млад човек, в който няма проблеми, а изпитва всички онези младежки емоции. Да, останали са от онова време, но тя е чиста. С години не е излиза от вкъщи, не е виждала нито Монумента на Св. Богородица, нито камбанарията, нито вече ремонтирания център на града, в който е родена, израснала, работила. В нейното съзнание живеят само красивите спомени от отминалите години, в които под ръка с дядо ми са ходили на концерти и театри. Баба е родена през 1931 година. Като малка е живяла в малка къща на ъгъла на Дунав и Георги Кирков, където сега има един много голям жилищен блок. В махалата е имало предимно турчета, та оттам знае турски език, който между другото все още помни и дори си говорим. Има една сестра, Дафина, която живее в София. После баба се е срещнала с дядо и са направили семейство. През целия си живот баба е била акушерка в хасковското АГО. Искала е да учи медицина и е била приета, но заради семейството, е преценила, че акушерството ще е най-подходящо. Не съм чул човек да каже лоша дума за баба ми по повод професията й. Била е толкова амбициозна и добра в това, което върши, че неведнъж е изнасяла доклади и лекции пред млади колежки в Пловдивския медицински университет. Чувал съм да казват: "Когато се извиеше снагата й и затракваха токчетата й из родилното отделение, всички ставахме и козирувахме пред акушерката Данчева". В ръцете и са проплакали наистина хиляди бебета в Хасково, в това число братовчедите ми, та дори и когато е била пенсионера е дошла на раждането на сестра ми и мен, за да ни върже пъповете. През цялото време е била домакиня, майка, съпруга, обществено ангажирана личност. Била е еманципацията в целия й блясък. Пяла е 35 години в хор "Родна песен", почетен кръводарител на БЧК, но преди всичко човек. Наред с професията си, баба ми не е спирала да пише стихотворения. Тази вечер, въпреки типичните привички на всички възрастни хора, тя ме погледна в очите и започна:

Сред къдравия дим на запалена цигара
Зърнах образа любим, дрънна моята китара...
Със стихове украсих чудното видение
Венец от тях му свих с любовно озарение...
Пушех идеализъм, упойващ се от мечти
Пламвах в романтизъм, задавен от мечти...
Но стана вече фас луксозната цигара
Захвърлих я тогаз, млъкна моята китара...

И след няма и секуда продължи:

Седя в креслото, пиша унесен
Чувам на перото мелодичната песен
Нижат се редовете върху розовия лист
Писмото се кове от младия идеалист
Песента на перото е вълшебно изкуство
Дали е писмото плода на чувство
В розовия плик има нещо скрито
Рожбата на изблик в него е разкрито
Затваря се писмото в любовен лазур
Че текстът на писмото, ще роди Амур!

Подпис: Станиола Данчевска

Намислил съм си нещо. А щом вече я има идеята в главата ми, има и нейното осъществяване. Обичам те, Бабо!

Снощи имах един от най-странните сънища. От онези, от които се събуждаш със сълзи на очите си. Сънят беше всичките ми мечти събрани в едно. Живеех в Истанбул. Живеех в Истнабул с цялото си семейство. Бяхме излезли на разходка с цялото ми семейство из естествено напълно непознат за мен квартал. Но сякаш не беше 2015 година, а беше много по-рано. Аз бях на 22, сестра ми на 24 години. Бях сърдит за нещо, не си спомням за какво и се бях скарал с мама, тати и кака. Вървяхме и аз си мърморих нещо. Обувките ми бяха скъсани. Тогава мама влезе в един магазин и сигурно с последните си пари ми купи едни красиви сини обувки, от плат. През цялото време вървяхме пеша... Когато се прибрахме вкъщи вдигнах очи и видях, че по време на тази разходка мама беше станала по-млада. Косите й бяха дълги, а те никога не са били. По лицето й нямаше грам умора. Тя беше много щастлива. Татко също беше много млад. Все едно бяха с по 20 години по-млади, а аз и кака си бяхме на 22 и 24. Седнахме да си говорим с мама в една стая, в която на две съседни стени имаше прозорци и светлината озаряваше дългите коси на мама... Погледнах надолу и видях, че красивите ми обувки са се скъсали... Чисто новите ми обувчици се бяха скъсали. Обърнах се към мама и видях да ми дава последните си пари, за да не ходя бос. Тогава се приближих към нея, целунах й ръцете и й казах: "Мамо, толкова много те обичам."

Знаете ли, имам най-прекрасното семейство на света!!! И отново искам да използвам своя блог, за да засвидетелствам благодарността си към тях, че са ме отгледали и възпитали такъв, какъвто съм. Искам да им кажа колко много ги обичам и че не искам да търсят каквато и да било вина в тях за абсолютно нищо! Вие сте най-прекрасните хора, с които имам възможността да съществувам на една планета.

Празниците свършиха. С тях и улиците на Хасково опустяха. Когато излезеш навън, чуваш само как южняка свири в ушите ти топла зимна песен. Всички се разотидоха. Приятелите, които останаха до мен през всички трудни периоди, един по един започнаха да се връщат към ангажиментите си. Беше толкова празнично всичко. Сестра ми днес замина за София. Тати беше на работа. Аз и мама гледахме филм... Нещо, което отдавна не сме правили, а може би скоро няма и да направим. Градът се изпразва. От къщата един по един се връщаме към старото си ежедневие, в което се борим с живота. Мама утре е на работа. С тати сме вкъщи. Във вторник и аз си отивам... Поемам на път отново. Някъде там- между Хасково и София. Но тръгвам, за да се върна. След няколко месеца по Великден, когато отново ще прекарам няколко дни в мечтите си, когато сме цялото ми семейство, всички (макар и малко на брой) истински приятели, Монумента, камбанарията и часовника на общината... Две седмици наистина минаха като миг, който не беше достатъчен да подаря всичките си положителни емоции на хората около мен. Бяха крайно недостатъчни да се разтъжа с мама, тати и кака... А сега отново ще чакам и ще броя дните, когато душа и сърце ще бъдат заедно на едно място.

Бъдете здрави през 2015 година и обичайте най-близките си! Те са ни много по-ценни от всички блага на този свят взети заедно...

На себе си желая кураж, който да ми помага да преодолявам тежките моменти, късмет, който да е с мен, когато ми потрябва, успешно завършване на нещо старо и попътен вятър към новите върхове. От любовта се отказах още миналата година....

Свят, готви се... Идвам!

А идеалът ли? Вие ме разбрахте...