Паля цигара в детската стая у дома. Докато дърпам от нея, погледът ми се
спира върху библиотеката там. Сред книгите забелязвам дневници. Онези дневници,
които изписвах с идеи, предложения, имена, номера, стихове и какво ли още не,
докато бях в гимназията. Уау- доста съм писал! Имаше даже един период, в който
получавах нещо като подигравки от съученици, когато се понеса по коридорите на
Езиковата, с дневник под ръка. Знае ли човек кога ще му дойде някаква идея на
ум?!? А ние не искаме добрите идеи да отидат на вятъра, нали? Чета си дневните
редове, които съм подготвял, когато председателствах Ученическия съвет! Беше много
отговорно или поне аз го бях приел на сериозно. Нямам идея как стоят нещата в
момента, а и не е редно да ме интересува. Мина много време от тогава. Продължавам
да разгръщам страниците- виждам записки от младежки проекти, от срещи и кръгли
маси, виждам пожелания от Василена, рисунка от Луиза, стихове от и за хора,
които вече не са в живота ми. Виждам свой портрет, направен набързо от Цвета,
която ужасно много ми липсва. Виждам естествено и уроци по география,
математика, английски, философия…. От всичко.
Вниманието ми е приковано от нещо, което съм писал по повод един дебат за
доброволчеството в България. Още си спомням онази февруарска сутрин на 10-ти, в
която заедно с Дидка, Гери, леля й Краси и майката на Дидка потеглихме за
София, а след това щях да пътувам за Италия. Датите съвпадаха с Деня на
влюбените, но уви, някак си, не че не искам да осиновя този празник, просто
нещата не ми се получават… Зачитам: „Ние знаем, ч с нашия доброволен труд н
можем да променим целия свят, но можем да променим света на едно дете. А знае
ли се дали това дете утре няма да промени целия свят към по-добро? Ние вярваме
в доброто както у младите в България, така у останала част от обществото. А една
от основните мисии на човека според мен, е постигането на духовна извисеност. Тя
не е цел, а пътуване, и не достигането до нея ни прави победители, а пътят, по
който сме минали и сме оставили трайни следи. Доброволчеството е първокласен
път, който вдъхновява хората да правят добро. Истината за човека лежи не във
властта и силата, а в способността му да трогва и да се трогва, да обича и да
бъде обичан, да се извисява, докато прави добро.”
Виждам още какво ли не- сметки от фашинги, хелоуини, почиствания и т.н. и
т.н…. И пак си казвам: „Уау, бе!” Толкова много емоции, толкова много мастило,
толкова много листи, толкова много хора, толкова много време. Сякаш беше вчера.
А не е така.
Отново съм в последната фаза- няколко месеца и ще бъда бакалавър по
тюркология. Уау! Кога минаха 4 години? Започвам да се чудя дали животът ми е
станал монотонен или пък просто съм на следващо ниво и нещата ми се получават
малко по-добре? Или по-скоро- те случват ли ми се въобще?
Повече от половин година откакто съм се изключил от социалната мрежа. Седмица
без телефон. Или по-скоро без контакти. Уау! Добре, че се случва понякога така,
че да си събера малко мислите и да попиша (не че някой го чете). Лежа си. Мисля
си. Пуша. Ям. Лежа и мисля. Пак пуша и пак мисля. Ама нищо не измислям. Ало,
къде сте емоции? Да има ви, но защо не сте объркани? Винаги сте били объркани,
какво ви се случва сега? Празнота и пустош. Свършва ли човек? Свършва ли, за да
се изпълни отново или…? Нищо, а в същото време всичко. Ставаш, пътуваш, живееш,
дишаш, ядосваш се, смееш се, забавляваш се, влюбваш се, прибираш се, ядеш,
лягаш, спиш сънуваш. А, да- влюбваш се, ама май пак не в когото трябва. Докога?
Слушам си пак Cem Adrian и прекрасните му песни, които са винаги до мен и в които има толкова много
чувства. Цъкам си на риплей “Tek kişilik aşk”. И той ми пее на турски: „Може би трябваше да замълча, но
аз трябваше да говоря, трябваше да разкажа всичко …/ опитах се да спра тази
любов, тази солова любов…/ и виж, все още боли разбитото ми сърце…”
Толкова ли се е материализирал светът? Или аз искам много. Аз искам една
душа. Душа с красива мелодия. Душа на ангел и понякога демон. Искам поглед,
който те разбира и който разбираш. Искам усмивка, която грее повече от
слънцето. Искам детайл, а не пейзаж, дори понякога само емоция, без разум. Искам.
Седиш и чакаш, чакаш, чакаш, чакаш, а времето минава, минава, минава… И нищо не
се случва. Уж правиш нещо, а всъщност нищо. Нищо е до момента, в който ще се
намери някой, за да осмисли всичко това, което правиш. Тишина. Само стрелките
на часовника я пронизват. Мрак. Единствено огънчето на цигарата я плаши. Пулс. Сън
ли е или е най-големият кошмар, който изживяваме? Дим. Пулс. Мелодия. Душа. Фас…
