вторник, 31 декември 2013 г.

За моята година в няколко реда

Започвам писането на настоящата публикация на 23.12.2013 с надеждата, че до 31 декември ще приключа всичко, ще подредя мислите си и ще започна 2014 на чисто. Всъщност обещавам. Пък и се налага.


От няколко години насам в края на календарната година се обръщам назад и поглеждам какво се е случило през последните 365 дни, интересно ми е сам да направя равносметка как съм се променил, какво съм променил, как съм се чувствал, както и да поставя нови задачи за идващата година.

Именно покрай празниците, когато съм близо до семейството си и имам цялото време изцяло на мое разположение, сякаш тогава най-много искам да взема "перото" и да започна да пиша. Да пиша дълго и да се надявам, че някой ден някой ще прочете всичко онова, което съм написал, ще открие себе си или пък ще открие мен. Ще открие моята истинска същност. Като че ли наистина имам нужда просто да "споделя" себе си с някой. Да споделя всичко онова, което съм заключил някъде надълбоко вътре в мен. Животът те принуждава да бъдеш един пъзел с липсващи части. Да даваш ня хората малка частица от себе си, но да не можеш да се раздадеш целия. Всъщност много ми се иска да го има онзи някой човек, на когото да подариш най-искреното нещо- доверието и душата си. Да търся го този човек- собственикът на моята душа.

През последните няколко месеца съвсем отговорно мога да заява, че съм в едно търсене. Един път, по който се надявам да открия себе си. Дали обаче ще го направя- никой не знае. Смях и сълзи, нерви и спокойствие, радост и разочарование, приятели и познати, любов, семсйтво и здраве- това са може би думите, около които се въртеше моят живот (макар и доста скромен). В този момент има толкова много мисли, които се въртят в главата ми, че се чудя просто откъде да започна.

Посрещнах първите секунди на 2013 година с една нова надежда. Надежда, че ме очаква нещо вълнуващо, нещо разтърсващо, нещо, което ще ме накара да се замисля. 2013 беше година на мисли, беше година на колебания, беше година на изпитания. Реших да прочета отново какво съм написал миналата година по това време. Разбирам, че и тогава, както и сега, нещо ми е липсвало, не съм бил истински щастлив. Може би, ако днес отново го публикувам, няма да излъжа, че може би нищо не се е променило. Или пък се е променило, просто аз не мога да го видя някак си.

Колкото и тъжно да звучи си дадох сметка, че в този свят можеш да разчиташ само на един единствен човек. На себе си. (Казвайки само на себе си, естествено включвам и семейството ми, които са част от мен). Защо ли? Претърпях доста разочарования едно след друго. Научих, че дори и онези хора, за които си мислил, че ще бъдат до теб в най-труните ти моменти, всъщност са онези хора, които напускат първи. И това го заявявам съвсем отговорно. На практика дори мога да кажа, че приятели нямам. Има хора, с които просто се виждам по-често в сравнение с други. И те знаят нещо за мен- знаят точно толкова, колкото аз съм преценил за достатъчно.  Научих се да се боря сам, да се справям сам, и колкото и нескромно да звучи- смятам, че се справям отлично, защото не разчитам на никого.

От няколко дни съм в Хасково. Хората, които твърдяха, че им липсвам, че искат да се видим и т.н. и т.н. просто се скриха. Реших да проверя колко от тях ще се сетят за мен, ако не ги потърся аз. Броят се на пръсти. На пръстите на едната ми ръка. Даже не са и 5. Но както и да е.

Да се разсея малко може би. След разочарованието ми, когато през 2012 година се предполагаше, че ще прекарам следващите 5 години в Истанбулския университет, но за съжаление обстоятелствата ме принудиха да се върна, ми трябваше доста време преди да се съвзема и да се хвана в ръце. От първи курс си мислих за "Еразъм"- програмата за студентска мобилност. Искаше ми се да отида и да опитам от академични живот на Турция. През април съвсем на шега си подадох документите за "Еразъм"- мотивационно писмо и академична справка. Бях убеден, че ще ме одобрят. Не бях убеден само дали наистина ми стиска да замина. В рамките на мотивационното ми писмо (в колосалните за такъв тип аргументация 3 страници) съм обяснявал, че искам предизвикателство и искам да дам втори шанс на себе си и на Турция (след като бях на път да се откажа от специалност "Тюркология"). Т.к. все още се обучавам по "Еразъм", сякаш искам да отдам на последните няколко месеца от живота си една цяла публикация. Отново надявайки се, че някой ще я прочете и че ще коментира (може би). До последния момент не бях сигурен в себе си дали ще замина, а късният отговор за това, че съм одобрен, още повече ме караше да се съмнявам в себе си.  Искам да споделя, че програма "Еразъм" не е нещо, с което трупаш международен академичен опит, напротив, аз приемам престоя си в Турция като предизвикателство най-вече да развия комуникативните си умения на турски език. (За чувствата и емоциите ми във Фейсбук) От друга страна обаче се случи нещо, което въобще не съм си мислил, че ще бъде част от живота ми тук- а именно едно пътуване към себе си, едно себеопознаване, едно душевно прераждане дори. Определено през последните три месеца съм като едно кълбо от емоции- във всички крайности, в мен има някакви бури и мисли, които се опитвам да разбера. Опитвам се да разбера себе си. Опитвам се да си изясня какво съм аз, какво искам, какво правя. Колкото и тъпо да звучи, може би всички мои статуси и въобще като цяло всичко, което публикувам във Фейсбук са продиктувани от нещо, което мисля, чувствам, усещам и искам да споделя. Като прибавим към цялостната картинка и разочарования през последния месец, които много ме накърниха, та дори и една невъзможна и несподелена любов, може би тук е едно място, в което закодирано може би се опитвам да привлека вниманието на някои хора, за съжаление обаче май не се получва. Явно пиесата, в която играя е един моноспектакъл с единствена публика- огледалото!... Има много неща, които искам да кажа на много хора, много чувства, които от дълго време тая в себе си и сякаш просто искам да изкрещя на всички онези хора, които ме разсмиват или натъжават какво чувствам и какво мисля... Просто не съм себе си сякаш. Или просто винаги съм бил себе си, а сега просто твърде много мисля за това. Но съм ок... Или поне така мисля. 
*(последните редове са копирани от една моя кореспондеция във Фейсбук с човек, с когото дълго време не сме се виждали лице в лице, но съм убеден, че него може би наистина му пука, просто защото може би нищо не ни свързва и не е признак на излишно любопитство).



Моята 2013 година беше белязана естествено и с много нови запознанства. Запознанства с интересни хора, чиито истории са достойни за създаването на драматични, комедийни и романтични холивудски продукции. Други хора пък ги преокрих. Явно с възрастта откриваме нови качества у хората, които познаваме. Или пък те смятат, че просто сега е настъпило времето да ни покажат истинската си същност.


Други събития, които направиха година ми значима, това са успешното дипломиране на сестра ми и успешният й прием в желаната от нея магистърска програма. Винаги съм обичал сестра си и знам, че дори всички да напуснат живота ми, тя ще остане и ще ме обича такъв, какъвто съм. Не само защото ми е сестра, а защото е един от най-истинските хора, които познавам. Тук искам да благодаря и на своите родители, че през 2013 година са ми били упора и са ме подкрепяли или укорявали, когато е било нужно! Обичам ви, семейство!



Интересно събитие през 2013 година за мен бяха и абитуриентските балове. Имам чувството, че за моя не съм бил толкова развълнуван, колкото за тези след него. И въпреки че това събитие се е превърнало в панаир на суетата, има някакво вълнение и сякаш имено този "сезон" е времето, в което градът малко оживява. Хубаво ми е. Още по-хубаво ми е, че тогава се виждам и с много приятни хора. Тази година заедно с една от най-близките ми приятелки, бяхме ангажирани да сме водещи на бала на гимназията, в която сме завършили. Само ние си знаем какво ни е коствало, но пък дните около 24 май ни бяха изпълнени с много приятни емоции. Незабравими всъщност.








Лятото ми беше отново кратко, но все пак го имаше за разлика от последните няколкото години. Продължи около месец може би. И отново в чакане. Лятото за мен започна в края на юли. Дали защото мина ужасно бързо, единственото нещо, което мога да кажа, че беше най-запомнящо се, може би беше участието ми в младежкия обмен "Среща на културите чрез детски игри" в Кайсери, Турция през август.






Кайсери. Градът, в който може би започна всичко за мен. Влюбих се в него. Доста хора знаят моята история, но пък има и такива, които не я знаят. Преди 3 години, през 2010, отново участвах на един проект там. Проект обаче, който до такава степен ме впечатли, че може би ми определи бъдещето. Или пък поне следващите ми 4 години. Хората, с които се запознах тогава там (говоря за домакините), бяха едни от най-милите хора там. Спомням си, че нашата група се сближи именно с турците. И въпреки че те не знаеха английски език, някак си се разбирахме с тях. И много ми харесваше да прекарвам дните си там. Веднага щом се завърнахме в България взех решение да уча турски език вкъщи. Поръчах си учебник и започнах. Дори пишех по 30 пъти всяка непозната дума, все едно съм "подготве" в езикова гимназия. Същата тази година ми предстоеше да кандидатствам в университет. Мислех си, че винаги съм искал да уча журналистика. И до онзи момент също си исках спец. "Журналистика" в СУ "Св. Климент Охридски", но сякаш тогава си отворих очите. Тюркологията ми привлече вниманието и си казах, че искам да го уча. Нямах си никакво понятие за какво идеше реч. Знаех само, че се учи турски език, който ще ми бъде достатъчен да контактувам с приятелите от южната ни съседка. Без значение, че тюркология беше изместен от арабистика точно преди кандидатстването, защото мислех, че е по-екзотично, в крайна сметка съдбата си знае работата. И за пореден път се убедих в това.


С огромно удоволствие отидох в Кайсери тази година. Имаше хора, с които наистина исках да се видя, да видя как сме се променили поотделно и дали все още ни свързва нещо. Пък дори и да побъбря с тях на турски език. Наред с всичко създадох и много нови запознанства. Създадох и такива, които очевидно съм бил създал преди това. Странно звучи, но и на мен ми беше странно. Някой път може би ще ракажа и за това. Последната вечер от обмена видях сълзите в очите на момичетата от Полша и с надсмешка си помислих, че аз вече отдавна съм ги изживял тези неща. Уви, за чувствата възраст няма. Особено за тъгата. За пореден път се убедих колко много мразя разделите и сбогуванията и че колкото да се опитват да ме успокояват, че това не е раздяла, а време, в което всеки трупа нови преживявания, за които да разказва при следващата ни среща, просто не се получава. Разделите са нещото, което може би най-много ме изтощава психически и то до такава степен, че ми трябва дълго време, докато свикна с мисълта, че няма да се виждам с даден човек, въпреки че се познаваме с него от съвсем скоро. Просто съм такъв. Бързо свиквам и бързо обиквам. Такъв съм- емоционален. Дори сега, докато пиша тези редове, сърчицето ми се свива. Емоцията за мен е много важна!





Мисля, че изчерпах 3/4 от моята 2013-та година. Последната четвърт е за "Еразъм", но както вече казах искам да отделя на него малко по-специално внимание. Има доста неща, които искам да напиша за престоя ми в Турция. Доста емоционален бих казал.

Приятели (или поне тези, които имаха търпението да стигнат дотук), през новата 2014 година желая на вас и на вашите семейства най-вече здраве! За пореден път се убеждавам, че наистина нищо по-важно на този свят от това да бъдеш здрав. След това ви желая много щастие, но щастие, което да споделяте с най-любимите си хора на този свят! Оставете лошите неща в страта година и започнете новата с още по-големи цели и още по-високи върхове за изкачване. Не забравяйте, че винаги можем повече. И може би за мен си остана така: "Някои падат, други продължават, трети имат нужда да слязат от сцената и да се оттеглят, за да съберат сили за следващата пиеса, в която ще играят.... И тук е моментът да благодарим първо на себе си за своите решения, после на семействата си, защото без тях и тяхната подкрепа ние не сме пълноценни създания; след тях са приятелите, които въпреки всичко остават до теб, и накрая на всички онези, които са ни упреквали...." Благодарете, обичайте, прощавайте и искайте прошка. Не пренебрегвайте себе си и вътрешния си глас. Споделяйте чувствата си (аз лично не мога, затова, че си поставям за цел да се науча да споделям чувствата си)! Внимавайте на кого се доверявате. Разчитайте предимно на себе си. Лягайте и ставайте с мечтите си и с нещата, които ви дават надежда за новото утро и за по-добър живот.

 Аз вярвах, вярвах в чудеса. След това дори и надежда не ми остана....

Честита нова 2014 година!

Наско


فم