За една бременност

Сутрешният езан. Напоследък често ми се случва да го дочакам рано сутрин, точно преди първите лъчи на слънцето да разкъсат тъмнината. Толкова много душевно успокоение носи. А аз седя на терасата горе и гледам звездите- миг преди те да изчезнат, слушайки как мюезинът приканва към молитва. Седя и си мисля. Давам си сметка какво постигнах тук в Турция, откакто съм дошъл да уча. Уж съм си същия, но всъщност не е така. Душата и тялото ми вибрират на честоти, различни от тези, които бяха в началото...

Интересно е да накараш душата си да излезе от теб и докато лети наоколо да я слушаш какво ти говори: "Колко много си се променил. Неусетно. И без да искаш", казва тя. И аз й вярвам. Вярвам на душата си, защото с нея сме били винаги заедно, познаваме се до болка и си знаем, че каквото и да се случи, няма да си изневерим един на друг. Може би има много фактори, които са ни наранявали двамата, но пък винаги си ближем раните заедно. Понякога ни трябва ден, друг път седмица, трети път месец, в накои ситуации дори и няколко месеца. Но пак ставаме и си продължаваме с нея. Нали съм неин дом. Или по-скоро тя мой!?

Но аз намерих края на онова кълбо, което толкова отдавна беше заплетено, че някак си въобще не исках да започна да го развивам. Дали намерих себе си ли? Може би да. Всъщност, ако не напълно, то до голяма степен се открих. Боже, колко съм бил прав. Докато чета старите си публикации, сякаш съм писал до бъдещото си аз, описвайки миналото си. Нещо като един омагьосан кръг, от който е крайно време да изляза и да започна да чертая една нова фигура с два овала отгоре, които се съединяват в един връх отдолу.

Обръщам се назад и виждам онзи ембрион. Та това съм бил аз. После поглеждам към огледалото или по-скоро към предната камера на телефона си, за да се видя. Това са двама различни души. Онзи го беше страх да говори за себе си, да говори за чувствата си, имаше страхове, които никога нямаше да превъзмогне, имаше неща и неща. А днешният Атанас? Нищо общо. Нищо. Той днес е силен. Не го е страх. Говори открито. Браво.

Ще ми липсва много.... Ще ми липсва да стана сутринта, да се оправя, да гоня автобуса, за да спестя 10-тина минути ходене. Ще ми липсва да изпуша цигара или две, заедно с бозавото кафе от машината във факултета. Ще ми липсва да вляза в час. Ще ми липсва да чакам автобуса на спирката и да го питам дали отива до автогарата или до центъра. Ще ми липсва да се разхождам по паважа на Одрин и да разглеждам витрините. Ще ми липсва да седна на Мейдан и да си поръчам турско кафе- шекерли, както аз го обичам. Ще ми липсва да си взема 2-3 поачи с маслини и вървейки по центъра да си ги хапвам сладко сладко. Ще ми липсва всяка сутрин, когато влизам долу в кухнята да ми мирише на турски чай и винаги да мога да си сипя една чаша. Ще ми липсва да пуша цигара, гледайки ректората, който е на 50 метра от мен. Ще ми липсва да ходя всеки петък на пазар. Ще ми липсва да обикалям по няколко пъти един и същи магазин. Ще ми липсват всички онези лица, които виждах всеки ден, но така и не размених дума с тях. Ще ми липсват всички колеги и преподаватели от университета. Ще ми липсва да минавам покрай Селимие джамия и всеки пък да й се възхищавам. Ще ми липсва да се возя по атобусите в Одрин, защото тук всеки маршрут е една малка екскурзия със страхотна гледка. Ще ми липсва да ходя до аутлета. Ще ми липсва да слушам турски език навсякъде. Ще ми липсват всички от офиса. Ще ми липсва да се наслаждавам на гледката от брега на Марица. Ще ми липсва да минавам през базара. Ще ми липсва човекът от баничарницата, онази красива и стилно облечена жена от кафенето, сервитьорите от най-любимите ми заведение. Ще ми липсват...

Не е нужно да се случва нещо голямо, за да бъде специален животът ми. Колкото и нескромно да прозвучи за някои, аз съм си достатъчно интересна личност, че дори и да съм сам със себе си, пак ще е специално. Но да се научиш да си бъдеш напълно самодостатъчен- ето това ми отне доста време и това е нещото, за което най-много ще се обвинявам. Капсулата- това е нещото, което никой никога не трябва да прави, защото живвеш живота си не за някой, а с някой. И колкото по-бързо осъзнаеш това, толкова по-добре за теб.

И знаете ли, драги читатели... Щом онова нещо, което си искал ужасно силно, не се е случило- е, явно още не му е дошло времето. Всички ние пристигаме на Земята с определени преживявания, през които трябва да преминем, за да може при следащото прераждане да сме на едно по-високо душевно ниво. И това е съдбата. Тя винаги си знае работата- и за добро или за лошо, ние не можем да избягаме от нея. 

Научих, че не всеки е такъв, какъвто изглежда. Зад грубата външност понякога се крие нещо много крехко, сякаш направено от фин порцелан, който, ако стистеш малко по-силно ще се счупи. И обратното- външността на кукла, а същината- паплач.

И занете ли- постигнах всички цели, с които бях дошъл. Покорих върха. Онзи в моето съзнание.

"Понякога е нужна повечко смелост. Повечко смелост да признаеш пред себе си що за човек си и какво искаш. Смелост, за да живееш живота си по начина, по който ти искаш, а не по който другите очакват от теб."

Приканвам ви, ако имате време, да прочетете и една малко стара моя статия, за края на първия цикъл на моето пътешествие.

За "Еразъм" 

Междувременно ще препиша себе си: Декорът е същият. Героите се променят. Денят ще бъде 13 юни 2014.Петък. Девет месеца. Краят и началото на една приказка. Продължението на един път. Днес затварям една страница. Напускам Турция- с чиста съвест, защото много малко хора могат да бъдат искрени в отношенията си с останалите. Напускам Турция с високо вдигната глава, защото така правят героите, а и за да не ми падне короната. Напускам Турция, за да продължа да пиша историята си- в същата книга, но на нова страница. Напускам Турция, за да се върна... Някой ден, някъде там, може би в Анадола, на Дарданелите или Босфора... Но ще се върна.

Начало.

Куфар. Атобус. Стая. 

Приятел. Посещение. Сълзи. Раздяла. 

Самолет. 

Писмо. Признание. Трус. 

Край. Начало. Решение.

Приятел. Нож. Гръб. 

Стая. Легло. Самота.

Хапче. Живот. 
Поглед.
Куфар. Автобус. Стая.

Начало. Но с теб ли? Уви....

"Роди се. Човек е."

А аз ще дочакам отново езана. Той скоро започва...

 

За турците и приятелите

От доста дълго време се каня да седна да попиша малко в своя блог. Да попиша за това, което мисля, чувствам. През деня хиляди мисли минават през главата ми и все ми се иска да успея да ги синтезирам някак си, за да успея да разбера първо себе си, а и може би тайничко се надявам, че някой друг също ще ме разбере.

Доста време живея в Турция. Тези почти 9 месеца са най-емоциолно наситените девет месеца през живота ми. В предишните ми две публикации бях разказал за това как се чувствам тук.

Какво е да си турчин? Винаги съм си задавал този въпрос. Съвременната република, изградена благодарение на революциите на Мустафа Кемал Ататюрк, е държава, чиято територия е разположена в Азия и една малка част на територията на Балканския полуостров. Населението е близо 75 млн. души, столица е Анкара, най-голям град е Истанбул, президент е Абдуллах Гюл, министър-председател е Реджеп Таийп Ердоган, населението изповядва исляма. В Турция турзмът е развит- всички са чували за големите курорти като Кушадасъ, Мармарис, Бодрум. По нашите ширини, а и не само, всеки знае за Капалъ чаршъ, всеки е ял баклава, локум и дюнер. В учебниците ни по история, писани предимно по времето на комунизма, със съвсем леки промени (от рода на иго, присъствие, управление и т.н.), изучаваме Османската империя, чиито наследници са днешните турци. А кои са всъщност съвременните турци? Съвременните турци за мен са хора, които страшно много се стараят да приличат на западните, но в същото време софтуерът, т.е. мирогледът им е ограничен до такава степен, че по-скоро може да се твърди, че все още са ориенталци, отколкото европейци. Турският народ е ревнив, тънкообиден и създава едно много погрешно първо впечатление. Радвам се, че имах възможността да поживея малко повече в Турция, за да успея да разбера нравите им, защото тези неща по учебниците не ги пишат, а аз все пак съм един бъдещ тюрколог.

Нека писаното в тези редове не изглежда като обида, груба нападка или умишлено оклеветяване, напротив, на мен ми трябвапе доста време, докато открия самият аз тези неща, а и отдавна ми се иска да ги споделя. Въпреки че е обобщено, естествено, всяко нещо си има своите изключения. Написаното от мен е продиктувано от болка и разочарование. Приемете го като едно душевно излияние. Не отричам в никакъв случай добрите черти на южните ни съседи, които са страшно много.

Какво е да си мъж в Турция? На първо място, ако не си женен, то ти задължително имаш неистовото желлание да правиш любов с всяко същество от другия пол (пък и не само). Ако си нямаш половинка, то това най-вероятно е продиктувано от предишната ти "връзка", която е шриключила толкова тежко, че ти все още не можеш да я забравиш. В главата ти има само секс, секс, секс и ти не искаш нова връзка. Може би нещо за една вечер. Ако може за един час е още по-добре. Ти си абсолютно ревнив към всяко едно момиче, на което си хвърлил поглед и си готов да скочиш на бой, ако някой друг реши да я заговори. Естествено сценарият за вашето съвместно бъдеще е само в главата ти. Турчинът може да те заобича без дори да те е виждал. Все пак има цел в главата си. На турския тя е с две букви. Е, не може да се отрече, че ги бива във флирта, въпреки че е повърхностен.

Какво е да си жена в Турция? Като цяло нямаш много право на глас. Религията и държаватаа дават повече права на мъжете и ти си нещото, което трябва да се възпроизведе и да се грижи за семейното огнище. Изключително популярна е професията "ev kadını"- домакиня. Туркинята е много по-ревнива от турчина, въпреки че не го показва толкова, колкото него.

Турчинът обожава драмата. В сериалите задължително трябва да има изнасилване, изневяра и т.н.- нещо, което по принцип уж Свещения Коран го отрича. Музиката на турците е пълна с драматика. Идва ти да се разплачеш почти на всеки куплет. Или пък да се самоубиеш. Ритуално. Отделно на това, ако хвърлиш поглед върху съвременното турско кино, то задължително жена умира в края на филма. И то много драматично.

От всичко, което съм изпатил досега, едно мога да кажа- стой далеч.

Тъжно е да ти се случват гадни неща в живота. Много често след това ти трябват дни, седмици, месеци, че дори и години, за да преминеш през онова душевно състояние, което потиска всичките ти емоции, не ти дава право да бъдеш себе си и да се занимаваш с нещата, които преди това са ти доставяли удоволствие.

Е, при мен минаха вече почти 5 месеца, през които ми се налагаше да минавам през състояния, непознати за мен по какъвто и да било начин, да изпитвам чувства, които дори и не съм подозирал, че човек е в състояние да изпитва.

Именно, когато човек минава през тежък период разбира всъщност кой е до него. Не кой го разбира, защото никой не е длъжен да те разбира, а ти трябва да си такъв майстор на словото, за да успееш да облечеш в думи мислите и емоциите си. Ти си сам. Няма никой. И наистина е най-доброто нещо, което можеш да направиш е просто да свикнеш с това да бъдеш напълно достатъчен на себе си, когато си само със себе си. В предишни мои публикации съм благодарил на хора, които са били до мен. В момента не е нужно да изброявам имена. Всички, които са се докоснали до моята история и до моята "драма", съм им го казвал в лицето и те са напълно наясно, че както аз мога да разичтам на тях, така и те могат да разчитат на мен. И съм го показвал. За пореден път, наистина за пореден и не за последен искам да кажа колко много съм благодарен на семейството си за абсолютно всички неща, които са правили за мен, да благодаря на родителите си за безсънните нощи, в които сме водили дълги разговори. И съм им страшно признателен- крушата не пада по далече от дървото.

Важно е да се знае, че не винаги хората, които са с нас, са били правилните хора. Поредните събития в моя живот ме учат на това, че никой не е такъв, за какъвто се представя, а ние понякога до такава степен идеализираме образите на т.нар. приятели, че много често оставаме слепи за истинската същност на човека срещу нас. И много боли, когато си отвориш очите. Почваш да си задаваш въпроси и се чудиш как наистина е възможно да допуснеш някого толкова много до себе си и до най-съкровените кътчета на душата си, с надеждата, че той няма да те нарани, а в същото време именно точно онзи някой просто се е възползвал от ситуацията. Преди време майка ми ми беше казала нещо, което нейният баща (мир на праха му) й е казвал преди години: "Приятелите всъщност са хора с успоредни интереси." Преди години, когато тя ми го беше казвала аз някак си все още вярвах в чистотата и искреността на този прескъп подарък , наречен "приятелство". Много вода изтече оттогава, много времена и хора се смениха, много хора са ме разочаровали, много хора съм разочаровал и аз може би, защото за да плеснеш са нужни две ръце. Но идва моментът, в който човек трябва да помъдрее. И обикновено човек помъдрява именно след едни тежки житейски ситуации и разочарования. Е, мисля, че именно онова най-голямо разочарование (до този момент) вече дойде. Всъщнст не дойде, то по-скоро вече си отива. Да си предаден. И то не от кого да е, а именно от онези твои приятели, които дори семейството ти ги приема като деца. Но човек не трябва да забравя, че преди всичко и всички най-важният е именно той.

Вярно е, боли, но като всяка болка и тя преминава- рано или късно. Разбираш, че никого не го е интересувало колко си страдал, колко нощи не си спал, колко ти е било трудно дори да станеш от леглото и да свършиш най-обикновените неща от ежедневието. Почини си. Събери сили и продължи напред. Приемаш фактите и толкова. Яд те е само за похабеното време. Внимавай също как използваш думите "благодаря", "извинявай" и "обичам те". Понякога зад тях стои много дълбок смисъл, стоят и много чувства, стои една изстрадана история. След време обаче те стават просто думи- дори и отпечатани някъде, вече нямат стойност. "Благодаря" е вече само гравирано минало, без абсолютно нищо друго.

И като за финал: поздравявам те за добрата игра. Наистина си играч. Дори и мен успя да изиграеш. Ти знаеш за какво говоря. Лек път.

За "Еразъм", Криси, Лили, емоциите, преживяванията и хората през последните 4 месеца и половина

Датата е 16 септември 2013 година. След дълго чакане аз най-после съм тук, за да се впусна в едно приключение. Часът е към 11 и половина, а аз слизам от автобуса с куфар, сак и една чанта пред един от местните супермаркети тук в Одрин. Малко по-късно идва Лили, заедно с родителите си, за да ме вземат и да отидем в квартирата (която впрочем после сменихме с къща за Еразъм студенти). Така започна всичко. С Лили още първия ден се впуснахме в опознаване на града, в който щяхме да прекараме следващите 4 месеца и половина. Още си спомням как вървяхме пеша до центъра, за да не вземем нещо да се объркаме по тези автобуси. Спомням си с Лили първата вечер седяхме в квартирата, гледахме телевизия и белихме картофи. Обсъждахме страховете си. След това си легнахме, аз в моята стая, тя в стаята, с която щяха да спят с Криси. И аз по едно време се събудих изплашен. Изплашен, че отново може да се откажа от страх да поемам рискове и да се сблъсквам с предизвикателството. Спомням си, че Лили ме прегърна силно. Тогава знаех, че каквото и да се случи, Криси и Лили винаги ще бъдат до мен и ще ме подкрепям безапелационно, каквото и да се случи в следващите 4 месеца и половина.

Два дни по-късно пристигна и Криси, заедно с малката принцеса Радост и родителите й. Спомням си как ги чакахме на един светофар и дебнехме кога ли ще пристигне колата със старозагорска регистрация, за да можем да започнем да ръкомахаме и да ги отбием. Хах… Много забавна гледка бяхме. 

Ден по-късно започна и нашето приключение в университета. Или по-точно в Еразъм офиса тук в Одрин и горките служители тук съвсем съвсем новопостъпили, никой от тях не знае какво трябва да правя. Та ни се наложи да обясняваме де за какво иде реч. Не липсваха и нерви естествено. В петък същата седмица пък се нанесохме в новата къща. Аз сам в стая, Криси и Лили- двете заедно в стая. Още същия уикенд започнахме с опознавателните обиколки- всички само с една единствена карта за градския транспорт.

На следващата седмица започнаха и опитите ни да се запишем в университета (които завършиха успешно чак на третата седмица от пристигането ни; е, поне имахме възможността да влезем във всички лекции, за да видим какво е положението и евентуално да направим някакви промени в програмата ни).

С позволението за пребиваване в страната нямахме проблем. Не чакахме дълго. Само си спомням онзи емоционален момент, в който родителите на Криси ни оставиха тримата пред емниета (там, където трябваше да си подадем документите). Както бащата на Лили, така и бащата на Криси тръгнаха с една и съща заръка- да се грижа за момичетата. Е, ако някой от вас чете сега това се надявам, че успешно съм си свършил задачата. След като излязохме от емниета, знаех, че вече сме само тримата.

Благодарение на Мурат бей (счетоводителя на международния отдел) и неговия прятел Месут амджа (който и до ден днешен не знаем какво работи, само знаем, че е “uzman”- експерт в Ректората) успяхме да разгледаме Одрин- двете църкви тук, забележителностите покрай Марица и Тунджа, стария ректорат и всички други must to be visited места тук в старата столица на Османската империя.

В началото на октомври пък, заедно с ESN приятелите ни Енес и Мелик, имахме възможността да посетим и някои други места. Малко ми е тъжно, че някои неща се случиха и за съжаление се наложи лека полека да се наложи да се виждаме по-рядко.Пак по същото време, на гости ни беше и един мой приятел от Кайсери, на който мога да кажа, че съм благодарен затова, че ми отвори очите за някои неща.

В средата на октомври пък беше Курбан байрама и ние, точно като празнуващите празника, се завърнахме по родните земи за пръв път от пристигането ни. За самите нас, за родителите ни, за приятелите ни, беше много интересно равносметката, която сме си направили по време на първия месец от престоя ни в Турция. Едва ли някой от нас тримата се е оплакал от каквото и да е.

Всичко уж започвало след празника, така и ние се надявахме. Най-после имахме някаква академична атмосфера и първите ни срещи с колеги от няколко специалности и няколко курса, с някои, от които станахме ужасно близки, някои от тях пък вече имат място в моето сърце и са фактор в живота ми. Тук искам да благодаря на всички тях, с които сме се забавлявали, карали, мълчали, помагали, забавлявали и т.н. и т.н.- Пънар, Мустафа, Арда, Бетюл, Рабия, Мелек, Джихан, Йозге, Айджан, Мерве, както и специални благодарности на г-н Недялко Русков и доц. Татяна Чалъкова за безапелационната им подкрепа и упора по време на престоя ни тук! Благодаря ви на всички вас!

Към края на октомври беше и първото ни пътешествие. Истанбул. Град на мечти. „Ако светът беше една страна, то Истанбул щеше да е нейната столица” (Наполеон Бонапарт).

Де да можеше да говори този град, сигурно доста щеше да каже. Или пък да заплаче.

Бяхме на гости на нашите мили колеги Марина, Ива и Емо, които ни приютиха в тяхната уютна квартира в азиатската част на космополитния град, там някъде на 50-тата или 60-тата спирка с автобус 19F, който вземахме от пристанището в Кадъкьой. Заедно с тях в продължение на 4 дни разгледахме някои от най-популярните забележителности на Цариград- „Св. София”, Дворецът Топкапъ, Гюлхане, Султанахмет (е, джамията само отвън я разгледахме, но пак ще отидем), кулата „Галата” (и нея само отвън), разходихме се по булеварда „Истиклал”, стигнахме до Таксим, разгледахме египетския пазар, отидохме до Капалъ чаршъ (буквално затоврен, покрит пазар, който наистина беше затворен, когато отидохме, но такъв ни бил късметът), пихме чай, снимахме се със султански одежди, пътувахме с часове по големите и малките улички на Истанбул. Видях града в нова светлина, след като се бяхме скарали с него през 2012 година. Но и той душа носи, нека му е простено. Ей, колеги, благодаря ви още един път, че ни посрещнахте така топло и че ни подарихте едни уникални емоции и преживявания.

И вече беше ноември. Заедно с Криси, Лили и Мелик ходихме до Черкезкьой, където посетихме начално училище, прогимназия и гимназии, за да говорим с малчуганите и младежите какво всъщност е Еразъм и колко полезно е за всеки един от тях (посещението ни беше организирано в рамките на Erasmus Social Week на ESN Turkey). Срещнахме се с каймакама на Черкезкьой, участвахме в поход за опазване на околната среда, заедно с поне 300 деца от начални училища в града. Привечер пък се включихме в курс по ебру, където направих и първото си произведение. Благодарности на Гюркан Саръдаш и Гюлю Полатджан за прекрасното прекарване на онзи ден.

В края на месеца пък, предприех едно пътешествие. Всъщност аз отдавна бях тръгнал към себе си, просто имаше някои въпроси, на които исках да си отговоря. И отидох. Отидох в Кайсери, за да получа някои отговори. Както вече съм ви разказвал, Кайсери за мен е много специално място (или поне беше). Там започна всичко свързано с любовта ми към турския език, култура, традиции, хора. Е, пътуването ми там не протече точно по начина, по който исках да протече и въпреки че не получих отговор на най-важния въпрос, с който отидох там, всъщност получих други въпроси и други отговори, които ми отвориха очите за някои неща. Благодаря на Гизем и цялото й семейство за топлото посрещане, на Ибрахим, Бурак, Серген, Махмут срещите ни, на Мехмет и Нурие, както и на Фуркан. Те ще разберат защо. Е, не мога да скрия, че съм малко разочарован, но все пак това е животът. Спомням си само сутринта на 3 декември на летището в Кайсери. Криси пък си спомня останалата част от деня. Благодаря ти Криси, че беше до мен тогава.

Вече е декември. Мисълта да остана тук още няколко месеца вече ме беше обзела и търсех всякакви варианти, за да мога да остана тук в Одрин, тук в Турция. Междувременно в живота ми започнаха да настъпват промени. С всеки изминал ден хората в моя живот започнаха да се пречупват през погледа ми. Започнах да откривам нови черти от характерите им. Започнах да откривам нови черти от характера си. Започнах да чувствам неща, които дълго съм потискал в себе си. Умишлено като че ли. Не бях на себе си. И все още не съм. Но времето, уважаеми читатели, не е най-важният фактор. Най-важният фактор е душата. Когато тя кърви и страда, колкото и време да мине, тя може да не се излекува.

Декември. Месецът, в който с нетърпение очаквам коледните празници, тогава, когато всичко е живо някак си, без значение времето навън. Като казах времето, се сетих за една домашна, която писахме тук по повод най-любимия ни сезон. И точно тогава аз реших да подходя някак си по-философски към тази домашна. „Без значение какъв е сезонът навън, най-важният сезон е онзи, който се намира вътре в човека. Въпреки че времето навън е слънчево, в душата на човека може да има много бури и точно обратното- навън времето може да е студено, а вътре в човекът да гори огън. Времето наистина не е важно. Важно е с кого споделяш своя сезон. Трябва да даваме на всички от нашия огън, тогава и ние ще получим топлина. За да ни се доверят на нас и ние трябва да се доверим. Трябва да споделяме. Дори и най-личните си моменти, когато плачем. Трябва да споделяме сълзите си. Не трябва да чакаме фойерверки и специални дни. Трябва да мислим за хората, които обичаме. Тогава ще разберем, че не е нужно да се случва нещо голямо, за да бъде специален денят. Любов. Това е сезонът”. Рано е за есен.

През декември, заедно с колегите тук от Тракийския университет в Одрин, по инициатива на доц. Чалъкова (от Шуменския университет) организирахме празник не преводача, където направихме и презентация за сърцето. Трудно да направя тази диференциация, която я има на турски език с няколкото им думи за сърце. Тогава някак си не я възприех тази презентация на сериозно, въпреки че точно в този момент осъзнавам много неща. И мисля върху тях.

Коледата ми протече скромно. Най-важното нещо е, че бях със семейството си. Безкрайно съм им благодарен за всичко, което правят за мен. Обичам ви. Някой ден ще ви накарам да се чувствате горди с мен. Обещавам. Вие само ме обичайте такъв, какъвто съм и ме подкрепяйте. Не веднъж съм казвал на моите приятели, че преди отношенията родител-дете и брат-сестра, ние с вас сме приятели, което е най-важното и вие го знаете.

И така се изтърколи цяла една година. Цели 365 дни и отново беше 31 декември. Денят, в който от няколко години насам ме кара много да мисля. Не пропуснах и този път. Въпреки че бяхме много хора, бях сам. Да, знам, те всички бяха тук, но нали знаете, че на вас понякога ви се иска един човек. И не човек, който да бъде с вас само тялом, а човек, който да бъде с вас и духом. Странна беше нощта на нова година. Най-странната в цялото ми съществуване досега. 

2014. Новата надежда, новите летви за прескачане, новите цели, новото. Така и започна. Започна със страх. Или по-скоро с преодоляването на един такъв. Да, преодолях го може би, но това не ми даде мира. Има една турска песен (която впрочем нека си пусна, докато пиша тези редове), в която се пее „Изтрий изцяло всичко, понякога трябва да се започне отначало, трябва животът да се „занули”. Изтрий изцяло всичко, трябва да се обича и да се забравя всичко”. Да говорих. За пръв път говорих. И си мислих, че „занулих” всичко. Занулих го да, но само в момента, в който реших да дам зелена светлина до най-дълбоките кътчета на душата си. И всичко се промени. „Различни сме, както в профил, така и в анфас”.

Академичният живот. Сравнително приличен, различен от нашия. И съвършен, и с кусури. Аз дадох най-доброто от себе си, но сякаш не съм дал всичко.

Не бях готов. Умът ми не можеше да го побере. Така трябваше да се случи.

Понякога е нужна повечко смелост. Повечко смелост да признаеш пред себе си що за човек си и какво искаш. Смелост, за да живееш живота си по начина, по който ти искаш, а не по който другите очакват от теб. Много е трудно да робуваш в едно общество, в което има „норми на поведение”, ако въобще на тесногръдието може да се каже някаква норма.

Много ми липсват някои неща. Дали това са чувства, които може би отдавна не съм изпитвал или са по-скоро някакви чувства, които са ми напълно непонятни- това е въпрос, чийто отговор се опитвам да намеря в последния един месец. За съжаление обаче, да го откриеш се оказва нещо много трудно, поне за мен. Знам само, че ми липсва някакво чувство. И пишейки тези редове, сякаш осъзнавам какво чувство точно ми липсва- чувството да знаеш, че някой напълно те разбира, не те съди, обича те такъв, какъвто си и каквото и да се случи, знаеш, че можеш да разчиташ на този човек безапелационно, дори това да означава да му изпълниш някаква прищявка.

Днес е 31 януари 2014 година. При едни други обстоятелства днес трябваше да съм си стегнал багажа и най-вероятно вече да съм си вкъщи, в Хасково, където да си давам една равносметка и да тъжа. Не че не тъжа и сега де, просто тъгата е различна.

Четири месеца и половина. Точно толкова.  

Декорът е същият. Героите се променят.

Лили след няколко часа тръгва. С Криси оставаме още 4 месеца и половина.

Момичета, това бяха най-прекрасните 4 месеца в моя живот. С най-голямо удоволствие ще прекарам наново цялото това време с вас, без да променям абсолютно нищо. Ще се смеем, ще плачем, ще се караме колко червен пипер трябва да се сложи в манджата. Ще идвам всяка сутрин и ще ви се изнервям как не сте се оправили още, а ние закъсняваме за лекции. Ще ми липсва тримата да си говорим до посред нощ долу в кухнята. Ще ми липсва да събираме заспалите погледи на хората от автобуса, докато се смеем с пълно гърло на най-голямата простотии. Ще ми липсва да ходим всеки петък до пазара и да си купуваме някакви простотии. Ще ми липсват безцелните разходки по центъра и по магазините. Ще ми липсва тримата да сядаме на Meydan café и да си говорим, дори и тримата да сме с телефон в ръка. Ще ми липсва да се гоним с въртящи се столове в конферентната зала и пързалянето с дюшек по стълбите. 

Благодаря ви момичета, че ме обичате такъв, какъвто съм. Аз не съм перфектен, никога няма и да бъда. Благодаря ви, че споделяхте с мен всички мои чувства, дори и да не ви беше приятно. Благодаря ви, че бяхме до мен, когато бях щастлив, когато бях тъжен, когато бях ядосан. Благодаря ви, че не се отказахте нито за миг. Каквото и да се случи, дори и да стане така, че да не си говорим повече някой ден, искам да ви кажа, че аз си оставам Наско, онази откачалка, със странния характер, чувства и емоции, който ще ви обича. Ще ви обича винаги. Благодаря и на другите две съквартирантки- Сезен и Сюзген за емоциите.

Лилси, благодаря ти за всичко през последните четири месеца и половина. Ти тръгваш днес, но знаеш, че винаги си в сърцата на мен и Кристина. И винаги така ще бъде. Ще ми липсваш. Обичам те, приятелко. Ти си адския маниак. 

Крисе, благодаря ти за всичко през последните четири месеца и половина. Ние оставаме. Знаеш, че понякога съм с труден характер. Оставаме двамата. Каквото и да се случи, моля те продължавай да бъдеш с мен, както аз винаги ще бъде с теб. Обичам те.

Декорът е същият. Героите се променят. Днес е 31 януари 2014 година. Краят и началото на една приказка. Продължението на един път.

Днес затварям една изписана страница, за да мога утре да отворя нова и да започна да пиша историята си.

فم