вторник, 10 юни 2014 г.

За една бременност

Сутрешният езан. Напоследък често ми се случва да го дочакам рано сутрин, точно преди първите лъчи на слънцето да разкъсат тъмнината. Толкова много душевно успокоение носи. А аз седя на терасата горе и гледам звездите- миг преди те да изчезнат, слушайки как мюезинът приканва към молитва. Седя и си мисля. Давам си сметка какво постигнах тук в Турция, откакто съм дошъл да уча. Уж съм си същия, но всъщност не е така. Душата и тялото ми вибрират на честоти, различни от тези, които бяха в началото...

Интересно е да накараш душата си да излезе от теб и докато лети наоколо да я слушаш какво ти говори: "Колко много си се променил. Неусетно. И без да искаш", казва тя. И аз й вярвам. Вярвам на душата си, защото с нея сме били винаги заедно, познаваме се до болка и си знаем, че каквото и да се случи, няма да си изневерим един на друг. Може би има много фактори, които са ни наранявали двамата, но пък винаги си ближем раните заедно. Понякога ни трябва ден, друг път седмица, трети път месец, в накои ситуации дори и няколко месеца. Но пак ставаме и си продължаваме с нея. Нали съм неин дом. Или по-скоро тя мой!?

Но аз намерих края на онова кълбо, което толкова отдавна беше заплетено, че някак си въобще не исках да започна да го развивам. Дали намерих себе си ли? Може би да. Всъщност, ако не напълно, то до голяма степен се открих. Боже, колко съм бил прав. Докато чета старите си публикации, сякаш съм писал до бъдещото си аз, описвайки миналото си. Нещо като един омагьосан кръг, от който е крайно време да изляза и да започна да чертая една нова фигура с два овала отгоре, които се съединяват в един връх отдолу.

Обръщам се назад и виждам онзи ембрион. Та това съм бил аз. После поглеждам към огледалото или по-скоро към предната камера на телефона си, за да се видя. Това са двама различни души. Онзи го беше страх да говори за себе си, да говори за чувствата си, имаше страхове, които никога нямаше да превъзмогне, имаше неща и неща. А днешният Атанас? Нищо общо. Нищо. Той днес е силен. Не го е страх. Говори открито. Браво.

Ще ми липсва много.... Ще ми липсва да стана сутринта, да се оправя, да гоня автобуса, за да спестя 10-тина минути ходене. Ще ми липсва да изпуша цигара или две, заедно с бозавото кафе от машината във факултета. Ще ми липсва да вляза в час. Ще ми липсва да чакам автобуса на спирката и да го питам дали отива до автогарата или до центъра. Ще ми липсва да се разхождам по паважа на Одрин и да разглеждам витрините. Ще ми липсва да седна на Мейдан и да си поръчам турско кафе- шекерли, както аз го обичам. Ще ми липсва да си взема 2-3 поачи с маслини и вървейки по центъра да си ги хапвам сладко сладко. Ще ми липсва всяка сутрин, когато влизам долу в кухнята да ми мирише на турски чай и винаги да мога да си сипя една чаша. Ще ми липсва да пуша цигара, гледайки ректората, който е на 50 метра от мен. Ще ми липсва да ходя всеки петък на пазар. Ще ми липсва да обикалям по няколко пъти един и същи магазин. Ще ми липсват всички онези лица, които виждах всеки ден, но така и не размених дума с тях. Ще ми липсват всички колеги и преподаватели от университета. Ще ми липсва да минавам покрай Селимие джамия и всеки пък да й се възхищавам. Ще ми липсва да се возя по атобусите в Одрин, защото тук всеки маршрут е една малка екскурзия със страхотна гледка. Ще ми липсва да ходя до аутлета. Ще ми липсва да слушам турски език навсякъде. Ще ми липсват всички от офиса. Ще ми липсва да се наслаждавам на гледката от брега на Марица. Ще ми липсва да минавам през базара. Ще ми липсва човекът от баничарницата, онази красива и стилно облечена жена от кафенето, сервитьорите от най-любимите ми заведение. Ще ми липсват...

Не е нужно да се случва нещо голямо, за да бъде специален животът ми. Колкото и нескромно да прозвучи за някои, аз съм си достатъчно интересна личност, че дори и да съм сам със себе си, пак ще е специално. Но да се научиш да си бъдеш напълно самодостатъчен- ето това ми отне доста време и това е нещото, за което най-много ще се обвинявам. Капсулата- това е нещото, което никой никога не трябва да прави, защото живвеш живота си не за някой, а с някой. И колкото по-бързо осъзнаеш това, толкова по-добре за теб.

И знаете ли, драги читатели... Щом онова нещо, което си искал ужасно силно, не се е случило- е, явно още не му е дошло времето. Всички ние пристигаме на Земята с определени преживявания, през които трябва да преминем, за да може при следащото прераждане да сме на едно по-високо душевно ниво. И това е съдбата. Тя винаги си знае работата- и за добро или за лошо, ние не можем да избягаме от нея. 

Научих, че не всеки е такъв, какъвто изглежда. Зад грубата външност понякога се крие нещо много крехко, сякаш направено от фин порцелан, който, ако стистеш малко по-силно ще се счупи. И обратното- външността на кукла, а същината- паплач.

И занете ли- постигнах всички цели, с които бях дошъл. Покорих върха. Онзи в моето съзнание.

"Понякога е нужна повечко смелост. Повечко смелост да признаеш пред себе си що за човек си и какво искаш. Смелост, за да живееш живота си по начина, по който ти искаш, а не по който другите очакват от теб."

Приканвам ви, ако имате време, да прочетете и една малко стара моя статия, за края на първия цикъл на моето пътешествие.

Междувременно ще препиша себе си: Декорът е същият. Героите се променят. Денят ще бъде 13 юни 2014.Петък. Девет месеца. Краят и началото на една приказка. Продължението на един път. Днес затварям една страница. Напускам Турция- с чиста съвест, защото много малко хора могат да бъдат искрени в отношенията си с останалите. Напускам Турция с високо вдигната глава, защото така правят героите, а и за да не ми падне короната. Напускам Турция, за да продължа да пиша историята си- в същата книга, но на нова страница. Напускам Турция, за да се върна... Някой ден, някъде там, може би в Анадола, на Дарданелите или Босфора... Но ще се върна.

Начало.
Куфар. Атобус. Стая. 
Приятел. Посещение. Сълзи. Раздяла. 
Самолет. 
Писмо. Признание. Трус. 
Край. Начало. Решение.
Приятел. Нож. Гръб. 
Стая. Легло. Самота.
Хапче. Живот. 
Поглед.
Куфар. Автобус. Стая.
Начало. Но с теб ли? Уви....
"Роди се. Човек е."

А аз ще дочакам отново езана. Той скоро започва...