Ден денувам-
кътища потайни
Нощ нощувам-
пътища безкрайни….
Музика. Влюбвали
ли сте се някога в музика? Сигурен съм, че всеки има онази своя мелодия, която
гъделичка всяка една клетка на нашето тяло и ни кара да настръхнем. В днешно
време имаме толкова много музика, толкова много мелодии, и всичко е достъпно. Тя
е в джоба ни, в ушите ни, приветства ни от всеки ресторант, бакалия, бутик,
автобус... Буквално, тя те залива. Лее се. Хората припяват, подсвиркват… Даваш
си такт дори и от разнебитения двигател на някой стар „рейс” на градския
транспорт. А палитрата- неописуема. Странно ми е как хората са разделили
музиката по жанрове- тя всяка една песен, всяка една мелодия е толкова уникална
(с някои изключения), че да сложиш етикет и да я групираш, ми е дори понякога
доста странно. Да, не съм специалист и не разбирам. Но музиката е изкуство. А от
моята скъпа учителка по изобразително изкуство в гимназията- Димитрина
Бъчварова- съм научил, че на изкуството се наслаждаваш, без да се опитваш да му
слагаш етикети, да го интерпретираш, да го коментираш, а просто- да се любуваш
на таланта на човек, който създава нещо толкова прекрасно.
Сега си
представете, че музиката е една душа. Знаеш, че я има. Усещаш я, но не можеш да
я докоснеш. Тя е онази есенция от човешкото съществуване. Всеки я интерпретира
по различен начин. За християните тя изразява земната същност, докато човек е
още на земята и нея могат да я видят само ангелите, светците и Бога. Ислямът я
интерпретира като една от най-големите тайни, създадени от Бога. Древните гърци
й дават „цветна опаковка”- свързана с интелекта, емоциите и апетитите, които
произхождат от тялото. Без значение кой и
с какви думи ще я опише- всеки знае, че това е нещо неописуемо. Знаеш, че е
вътре в теб и знаеш, че до сетния ти миг (а и след това), душата ти е с теб. Тя
се преражда и идва отново на този свят, за да изпълни своите мисии и да „еволюира”.
Миналата година имах възможността да се срещна с един много интересен човек,
който ми помогна да превъзмогна един етап от живота си. Не я познавах лично. Майка
ми я познаваше. За нея в този живот няма нищо случайно. Дори и нашата уж
случайна среща, всъщност е плод на виковете на душата ми. Когато се срещнах с
нея за пръв път, тя ми говореше на език, който не разбирах. Тя ми говореше на
езика на душата. Беше ми много странно отначало, докато тя ми обясняваше, че
душата всъщност е онази, която избира земното си превъплъщение (тялото и
човека), че тя избира кои да бъдат твоите родители, че тя се преражда отново и
отново, докато постигне пълно съвършенство. И при всяко едно прераждане, тя се
връща на този свят, за да изпълни един предизвикателство, така да кажем, да
мине в следващото ниво, където започва да излъчва нови вибрации. Колкото и
абсурдно да прозвучи, именно след срещите ми с тази жена, успях да почвам да
усещам душата си. Сякаш до тогава тя беше заключена. Това, че я усещам,
естествено в никакъв случай не означава, че я разбирам. Напротив- и тя ми
говори на различен език. Почнах да си задавам въпросите- къде е душата? Къде отива,
когато умра и къде изчаква докато се върне обратно? Веднага ли след като човек
умре, душата му се преражда в ново тяло? И всъщност тялото ли е ново или
душата? Как се ражда душата? Най-вероятно няма да открия отговорите на тези
въпроси, но ми е приятно да си ги задавам от време на време и да си оставя
съзнанието да ги човърка.
Сега си
представете, че душата е музика. Свири абсолютно всичко. Знае всички
инструменти. Може да пее на всички езици- било то акапела, с оркестър или други
възможни варианти. Пеете си двамата с нея. Но всъщност двама ли сте или винаги
е била само една? Какво всъщност ти диктува как да се чувстваш и какво да пееш?
Съзнанието ти? Нали е част от душата ти… А тогава какво е? Много, много въпроси
и много малко отговори. И може би така е по-добре.
Затвори очи. Представи
си онази мелодия, която всеки път те понася в небесата и ти лежиш на облак…
Носиш се над градове, континенти и дори между светове. Изведнъж усещаш нещо. Бъркаш
ли се? Измежду всички облаци, всички светове и всички мелодии, се откроява
една. И тази мелодия е същата, която тананика твоята душа. Добре де, наистина
ли е вярно клишето, че с най-близкия ни човек споделяме една душа, а тя е
просто в две тела? Да… Чух я наистина. Усетих я до себе си. Усетих още една
душа или напротив- усетих я като една. Пееш. Радваш се. Поддържаш пламъка…. И в
следващия момент- чуваш един различен акорд. Приземяваш се. Приземяваш се. Чуваш
отново същата тази мелодия. Понасяш отново. Чуваш втори различен акорд. Падаш.
Пак я чуваш. Пак тръгваш… А докога? Душата душа има ли? Не се изморява? Тогава пак
си даваш сметка- душата е една единствена. Ти си едно цяло, а не половина,
която търси другата си част. Колкото и да търсиш същата мелодия- уви. Това е
изкуство. Трябва да му се наслаждаваш, защото всичко е уникално. Както и твоята
мелодия. Твоят такт.
Ти си на земята. Почваш
да се чудиш коя е твоята мелодия. На какво свири? Пее ли? Почваш да търсиш. Да задаваш
въпроси. За себе си и за онази другата мелодия. Тя къде е? Ти знаеш къде е.
Искаш ли да си акомпанираш с нея? Да, искам. Но тя не иска. Тя търси друго. Тази
другата мелодия търси публика. Другата мелодия иска полифония. Другата мелодия
търси други инструменти, други изпълнители. Търси други солисти. Иска само
вокал може би. Другата мелодия не иска твоята. И изведнъж душата ти минава в
минорните гами. Свири тъжни мелодии. Издиша. Скърца. Нещо не е наред. Почваш да
търсиш. Да композираш наново. Да търсиш нови ноти, нови пиеси, нови
интерпретации. Пробваш нови октави. Сменяш оркестъра. Малко си соло, после си в
камерен състав, минаваш на оркестър и пак си сам. Пискащ звук. Като от машина,
която ти следи жизнените показатели, а тях вече ги няма. Права линия. Дразнещ звук.
Тишина…
Изведнъж започва
отново. Било е антракт. Разбираш, че мелодията не е просто мелодия. Тя е
симфония. Тя е нещо, което никога не спира. Свири, душа. Всичко по мен
настръхва. Пак политам, но не спирам да си задавам въпроси. Много, много
въпроси. И изниква един нов, който не ми да дава мира. Добре де, ако другата
мелодия беше казала да?
Ти мисли. Тържествената част на симфонията започва...
