Събудих се на 42

 Още през 18.век, един от „бащите” на САЩ, политикът, общественикът и изобретателят Бенджамин Франклин е казал: „Някои хора умират на 25, но не ги погребват докато не станат на 75.” Дали наистина този цитат принадлежи на него, няма как да знаем. Но този някой, който го е казал, определено ни кара да се замислим дали наистина нещата са така.

Съвсем наскоро, съзнанието ми отново беше провокирано от няколко житейски въпроса. Или по-скоро аз ги определям като такива. Много често младите хора искаме да постигаме всичко, за което искрено копнеем и си поставяме крайни срокове. За да го постигнем влагаме много усилия, много време, много нерви и най-вече много емоции. Мисля си, че всеки път, когато използваме една емоция, тя просто започва да се притъпява, до момента, до който закърнее, и вече сякаш нищо не е както преди. Много често, по пътя към онези наши цели и мечти, се заблуждаваме, че сме тръгнали на пътешествие до щастието. И да, то наистина е пътешествие, защото рано или късно трябва да се върнем от „почивката” и да се озовем на изходна позиция, където отново мечтаем и копнеем, този път малко по-обрани, малко по-изморени, малко по-изчерпани емоционално.  По онзи път, който поемаме, се срещаме с много хора и когато има хора, то несъмнено има едно пъстро ветрило от разнообразни чувства- мъка, любов, щастие, тъга, омраза, вълнение, неприязън, безразличие и още много. В стремежа си към постигане на собственото ни „щастие”, понеже сме тръгнали на пътешествие, решаваме да предприемем промени- в мислене, във външен вид, в поведение, само и само, за да се адаптираме към ситуацията, за да се харесаме, за да бъдем щастливи, като дори и не осъзнаваме, че може би всички изброени по-горе понятия са едни етикети, с които толкова много сме свикнали да живеем, че не ни се иска или по-скоро не можем да си представим какво би било нашето съществуване в тяхното отсъствие.

Хората. Всеки един човек идва в нашия живот с една мисия- да ни научи на нещо. Нещото, на което трябва или по-скоро просто ни учи, винаги носи със себе си много емоции. Искаме или не, всички тези наши „учители” оставят една трайна следа у нас, защото, колкото и всичко, което да преживяваме да избледнява в паметта ни с времето, винаги има едно копче, там някъде, което в определени ситуации се включва и ни сигнализира. И ние искаме или не, се сещаме за онези моменти, в които сме на плажа с най-близките си и си прекарваме прекрасно, сещаме се как вече покойните ни баби и дядовци ни купуваха лакомства и ние бяхме най-щастливите деца на света, сещаме се за усмивките по младите лица на родителите си, сещаме се как в махалата ни целиха с камъни, сещаме се за първата целувка, за първата раздяла, за първата двойка в училище, за първата пчеличка на ръката, за това как гордо казвахме :”Аз съм българче обичам…” или „Вече мога да чета”… Това са емоциите. А ние им казваме спомени.

Ние, хората, сме много лоши. Обичаме бързо, мразим бързо, раняваме бързо, бягаме бързо. Искаме всичко да е бързо. Живеем в миналото или в бъдещето и в цялото това лутане между „бешелото” и „щешелото” забравяме да сме сега. Държим да казваме, че сме имали достатъчно време да обмислим нещата, за да вземем най-правилното решение. Настояваме да се обосновем, че не желаем да нараняваме никого по никакъв начин. Не искаме да разбиваме нечие сърце, но, уви, вече понякога е твърде късно. Самозаблуждаваме се, че можем да правим обещания, защото не сме сигурни, че ще ги спазим. Макар да живеем в бъдещето, се страхуваме, понеже нямаме конкретни планове. Държим понякога всичко да е кратко, точно и ясно- чрез личната си преценка, че за някого ще е по-добре, ако направи, респективно не направи онова, което ние казваме, че според нас е добре. Често пъти убеждаваме и биваме убедени, че нещата не са свързани с тях или с нас и просто групово си пожелаваме да не сме тъжни, понеже това е животът. И тогава пак разбираш, че ние, хората, ние- сме най-страшните и най-свирепите животни, защото дори и най-свирепите същества имат уважение към себе си, а ние, хората, ние- си създаваме един изкуствен порядък, един изкуствен морал, един изкуствен набор от правила с убеждението, че те улесняват живота си. Следваме правилата, но не трябва да забравяме, че няма нищо абсолютно тук и всичко се променя с времето.

Можем да видим само себе си. Ние сме виновни за собствените си успехи и провали, за собственото си щастие и мъка, за собствените си загуби и за онова, което сме спечелили. Надяваме се хората да са съгласни с нашите решения, а за „чао” им казваме „бъдете щастливи”. И така, отново, някой друг вместо нас ни е купил билет за онова пътешествие към „щастието”.

            „Абракадабра сим салабим” или в превод от арамейски: „Ще се случи така, както казвам.” Дали с тези думи или с наши си някакви други, си казваме, че ще овладеем нещо, повтаряме си, че ще го направим. Болният си повтаря, че ще оздравее, тъжният си повтаря, че е щастлив, нараненият си повтаря, че ще се оправи, бедният си повтаря, че ще забогатее, слабият си повтаря, че ще стане силен- един цикъл от самовнушение, че всичко в един слънчев летен ден ще бъде прекрасно.

            Забравяме ли обаче всъщност, че „абракадабрата” на магьосниците, може да е „авада кедаврата” от Хари Потър? Впрочем и двете неща са с един и същи корен. И са едни и същи всъщност. Само, че според някои, „абракадабрата” означава „нещото ще бъде разрушено”. И в този ред на мисли, не можем ли да кажем, че рано или късно, „нещото, което искаме да се случи, ще бъде разрушено”? Означава ли, че тази магия е и проклятие? Означава ли, че наистина трябва да внимаваме какво искаме, защото някой ден то ще се случи, а ние май няма да сме готови да го понесем? Да понесем онова „щастие”, към което пътуваме във времето, в пространството, в мислите. В един от своите закони, Нютон казва, че всяко действие има противодействие, което равно по сила и противоположно по посока. Или с други думи голямото щастие означава и голяма мъка, голямото богатство е голяма бедност и голямата любов е голяма омраза. А изгуби ли човек мотивацията, той е загубил всичко. Не забравяйте, че нито мъртвите момчета, нито мъртвите момичета, могат да танцуват. 

Скоро ставам на 25. Както казва Франклин: „Някои хора умират на 25, но не ги погребват докато не станат на 75”. Нищо не различава малките от големите хора. Всички сме деца в различен костюм, с еднакви мечти и различни проблеми. 

Тази сутрин се събудих на 42. Ти знаеш защо. Осъзнах колко много съм пропуснал от живота. А Франклин казва: „Някои хора умират на 25, но не ги погребват докато не станат на 75”. Остана ми живота на Христос.